Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Едва чух гласа на Мазар, който ни викаше.

— Ела — каза Томас. — Време е да си вървим.

Последвах го, напълно замаян.

— Значи всичко това ще отиде във Ватикана?

Томас се разсмя.

— Четеш твърде много трилъри. Утре имам среща с вавилонския патриарх — главата на халдейската църква в Ирак. Той ще направи всичко възможно, за да осигури съхранението на храма и всичко, което е вътре, докато страната отново не се стабилизира.

Изминахме обратния път много по-бързо. Докато чакахме колата, Томас ми каза, че щом стигнем до дома му, Мазар ще ме отведе в Багдад. Сбогувахме се набързо. Предполагам, че нямаше смисъл да се преструваме, че ни е мъчно един за друг.

Вторник, 19 август 2003 г., 11:15 ч. сутринта

Събудих се от друсането на колата, която подскачаше по един неравен път. Караше Мазар. В съня си бях видял Лоръл и се бях пресегнал да я докосна. Когато пръстите ми допряха кожата й, тя се бе превърнала в злато. Видението се беше пръснало на остри метални парченца, които бяха одраскали лицето ми.

От двете ни страни, докъдето поглед стигаше, се простираха напукани жълтеникави поля. Гърлото ми се беше продрало като шкурка от сухия, горещ въздух. Помолих Мазар за малко вода.

Той се пресегна към отделението за чаши между нас и взе един термос.

— Дълго спа. Пийни едно кафе. Така ще се събудиш по-бързо.

Развинтих капачката, налях си малко кафе, изпих го и налях второ. Слънчевите лъчи, които проникваха през предното стъкло, ме накараха да присвия очи. Светлината беше ярка като сутрешна заря. Щом карахме срещу нея, значи отивахме на изток.

— На юг сме от Тикрит и на изток от Самара — каза Мазар. — Ако всичко върви добре, скоро ще пристигнем в Багдад. Бих предпочел по-прекия път, но се налага да избягвам контролно-пропускателните пунктове и военните автомобили.

Малко по-нататък той отби колата край някаква разнебитена хижа. Вероятно колибата на някой пастир.

— В багажника има по-хубави дрехи. — Той посочи колибата. — Влез и се преоблечи.

Измазаните ми със засъхваща тиня риза и панталон ме накараха набързо да се съглася.

— Защо Томас толкова не ме харесва? — попитах, след като се върнах в колата и отново потеглихме.

— Казва, че си неморален.

Хрумнаха ми няколко остри реплики, но си премълчах; Мазар не ми беше виновен с нищо.

— Защо тогава си прави труда да ме пази?

Мазар ми хвърли бърз поглед.

— Ари побесня, когато разбра какво е направил Томас — че е взел книгата на Наум и те е оставил на гнева на Уорд и лешоядите му и че по-късно едва не сме те взривили. Заплаши Томас. Друг път не съм чувал да го прави. Каза, че ще напише за храма в новините и ще съобщи публично местонахождението му, ако Томас не те спаси. Ето защо той те задържа толкова дълго при нас. Искаше да е сигурен, че си оздравял напълно.

— Кога разбра това?

— Миналата седмица.

— Значи Ари е тук, така ли? Мислех, че Ирак е твърде опасен за него. Нали трябваше да е в Лондон?

— Върна се. Томас се опита да го спре, но Ари отказа да сложи точка на репортажите си. Просто не можеше. Каза, че ако обнародва мъченията, те ще бъдат преустановени. Само че не е тук от името на английската телевизия. Има и други начини да се промъкнеш в тази страна, за които американците не могат да разберат.

Спомних си какво беше казала Ериния по телефона. Трябва да предупредим някои хора, че Ари Закар се е върнал. Обърнах се рязко към Мазар.

— Трябва да говоря с Ари. Те знаят, че той е тук и са имали достатъчно време, за да го потърсят.

Мазар вдигна вежди.

— Как разбра?

— Просто ме заведи при него, за бога!

— Трябваше да те закарам право в хотела.

Разкрещях се:

— Ще го хвърлят в онзи затвор! И не ми се мисли какво ще му причинят там. Длъжен си да ме заведеш при него!

Мазар вдигна рамене. Усетих, че е притеснен.

— Ето, вземи, ще ти платя. — Извадих пачката, която бяхме взели от Уорд, и я хвърлих в скута му.

— Не ти ща парите. — Той ми я хвърли обратно. Извади телефона си и набра някакъв номер, докато придържаше волана с лявата си ръка. Когато от отсрещната страна отговориха, той каза нещо на асирийски, изчака отговора и изключи телефона. — Томас каза, че журналистите имат право да снимат тук, но въпреки това трябва да опитаме да открием Ари. Слава на бога. Той ще се опита да звънне и на него. — Мазар даде газ, обърна колата обратно и се отправи на запад.

Когато приближихме главната магистрала, едва успяхме да отбегнем изстрелите, които дойдоха отнякъде. Бързахме по пътища, не по-широки от паркови алеи, маневрирахме около дупките, които на места бяха колкото цели кратери. По едно време се наложи да излезем от пътя, за да заобиколим една грамадна локва от смрадлива кал. Мазар шофираше опасно бързо по лошите шосета, но ако можех, и аз щях да натисна газта до ламарината, за да накарам возилото да побърза.