Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Догади ми се от гледката. Наведох се и намерих останките от DVD-то на Стив Вай. Събрах ги и ми се прииска да можех да ги залепя. Беше от концерта му в лондонската зала „Астория“ преди две години; едно от парчетата, „Да прошепнеш молитва“, беше едно от най-добрите китарни сола, записвани някога. И една от любимите ми песни.

„Наблюдателница“ от саундтрака към филма „Али“, Джими Пейдж и Джон Мейъл с участието на Мик Тейлър. Какъв ужас. Някои от тези дискове бяха незаменими.

Влизах от стая в стая. Кухненските шкафове от черни бразилски плоскости и бюфетите от неръждаема стомана бяха намацани с отровнозелен спрей.

В спалнята ми беше същата бъркотия. На огледалото ми с маркер бе написано: „Скъпи Джон, благодаря ти за гостоприемството. Прощавай, че оставям разхвърляно… Рап“. Разбира се, че нямаше да бъде възможно да го обвиня в престъплението, защото човекът още беше на сигурно място в затвора. Приятелите му бяха свършили работата.

Нямаше начин да оправя всичко само за три дни. Застраховката ни бе приключила с извършването на продажбата. Предполагах, че новите собственици са осигурени, и се надявах, че застраховката им ще покрие щетите. Пред очите ми затанцуваха съдебни искове. Така или иначе отивах към банкрут — това просто щеше да ускори малко нещата. Емоционалният ми запас и без това бе напълно пресушен. И все пак намерих сили за нов пристъп на отчаяние.

Не бях сигурен, че имам сили да отворя вратата към покоите на Самюъл. Открехнах я и надникнах вътре. По стените имаше още графити, но явно тук енергията на нападателите беше започнала да се изчерпва, защото не видях кой знае какви разрушения, освен избутаните от лавиците книги.

Извадих ковчежето със съкровищата си от гардероба. Всичко си беше на мястото. Това, че Самюъл си беше мълчал за гравюрата и беше продал апартамента, без да ми каже, бе отворило пробойна в доверието ми към него. Дали историята за произхода ми не беше някак твърде подредена и опростена? Никога не бях виждал снимки от миналото, на вратата не бяха тропали отдавна изгубени роднини. При това Самюъл и аз никак не си приличахме.

Взех златното ключе. За какво ли беше предназначено? Коя ли красавица бе вдъхновила портрета на камеята? Кой щеше да ми каже всичко това след смъртта на Самюъл? Отново прибрах ковчежето, чудейки се дали някога ще мога да открия отговорите.

Съблякох се и застанах под душа в банята на брат ми. Пуснах най-горещата вода и я оставих да ме облива, докато не можех да издържам повече. Цялото ми тяло бе изографисано с картата на приключенията, които бях преживял. Скица на всичките ми провали. По ребрата ми още се виждаха червеникавите, болезнени шевове, останали след катастрофата; изгореното на ръката ми още се чувстваше; на местата, където Шим ме беше стискал, личаха жълтеникави синини, на долната ми устна имаше белег, лицето ми бе издраскано, а на крака ми се виждаше приличният на рибена кост шев, където хирургът ме беше зашил. Затърках се здраво, за да отмия греховете си.

Нямах друг избор, освен да облека старите си дрехи, защото тези на Самюъл ми бяха твърде малки. Цялото съдържание на гардероба ми беше разкъсано на парченца. Обадих се в полицията от стационарния телефон. Застрахователната компания на новия собственик щеше да очаква да съобщя веднага за вандалщината. Чиновникът ме увери, че веднага ще изпратят хора.

След половин час на вратата се почука тихо. На полицаите не им се налага да се изнервят като нас, обикновените хора. Отворих и видях детектива с боксьорската фигура и белязаното лице, който стоеше до Върнън — униформения му помощник.

— Виждам, че си се върнал от пътешествията си, Медисън — каза Джентил и влезе. Вдигна ръка към мен. — Не се панирай. Не съм дошъл да те арестувам.

Той застана в средата на хола и започна бавно да се върти, сякаш се намираше в Лувъра и желаеше да разгледа всички шедьоври, без да мърда от мястото си.

— Някой хич не те харесва — каза. — Защо ли не съм изненадан?

— Върнах се и намерих апартамента в този вид. Предполагам, че са ви понижили — отвърнах аз. — Сега кражби с взлом ли разследвате?

— Хитряга си ти, Медисън. Всъщност това е здравословно. Да посрещаш нещастията с чувство за хумор, или нещо такова.

Преглътнах хапливия отговор, който напираше в гърлото ми. Нямаше смисъл да си създавам още проблеми — и така не ми бяха малко.

— Защо сте тук? — попитах. Боях се от отговора му. Дали наистина нямаше да ме арестува? Дали не бяха разпитвали за Лоръл и не подозираха, че съм замесен?