Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Само събирам някои подробности — каза той. — Хайде да си поговорим.

Отидохме в кабинета на Самюъл и седнахме край работната маса, на която той беше разстилал картите и илюстрациите, с които работеше. Джентил отново пожела да чуе моята версия на събитията от нощта на убийството на Хал. Реших да му разкажа всичко, което се беше случило през последните две седмици, с две изключения. Първо, не споменах нищо за Лоръл. Ако повдигнеше въпроса, щях да му кажа истината, но нямах намерение да му се предлагам на сребърен поднос. Не разкрих и какво беше намерил Томас.

От време на време Джентил ме караше да повторя това или онова, но като цяло ме слушаше, без да ме прекъсва. Върнън дращеше в бележника си. Само веднъж на лицето на детектива се изписа шок — когато описах сблъсъка в гробището „Северната порта“. Стори ми се обаче, че ми повярва; това ме изненада.

— Значи Уорд е мъртъв — отбеляза той.

— Не знам. Откарали са го с хеликоптер в болница. Още е в Кувейт.

— А онзи репортер — Ари Закар, е починал. Съобщиха го по новините. Явно е заснел собствената си смърт.

Думите му върнаха гледката на падащия Ари, който изпускаше камерата от рамото си. Притиснах длан към очите си в напразно усилие да изтрия спомена.

Джентил извади от джоба си салфетка и попи челото си. По-рано бях забелязал, че то лъсва все повече и повече от пот. Детективът стана, отиде до прозореца и застана там с гръб към мен.

— Проверих онази жена — Ериния Хейнс или Хансен. Историята й е доста интересна. Срещу нея имало висящо обвинение за престъпно нападение в един друг случай. Освен това смятам, че е била отговорна за твоята катастрофа.

Ако преди ме бяха попитали дали има още нещо, което може да ме шокира, щях да се изсмея невярващо. Това обаче успя. Бутнах стола си назад и се хвърлих към него, за да го погледна в очите.

— Как сте разбрали това?

— Получихме съобщение от екипа, разследващ групировките, които се занимават с крадени автомобили. По време на една внезапна полицейска проверка на автокъща са открили пикап. Боята и следите от сблъсъка съвпадат с тези по твоята кола. Нарочно са те изблъскали от пътя. Пикапът е бил неин. — Той помълча. — И все пак си карал с превишена скорост. Никога няма да разберем дали това е допринесло за нещастието, или не.

Не бях виновен за смъртта на Самюъл. От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка и се разтвори във въздуха като демон, изгонен от екзорсист.

— Благодаря, че ми казахте — рекох.

— Ще запишем всичко, което ни разказа. Искам утре да дойдеш и да подпишеш доклада.

— Добре — отвърнах. — Ще направя всичко, което искате. А убийството на Хал?

— Вероятно ще свърши в папката с неразкритите случаи. За момента разполагам само с подозрения и с твоя разказ.

Когато тръгнах да го изпратя към входната врата, Джентил кимна към бъркотията в апартамента.

— Върнън ще поостане и ще опише щетите. Дай името ми на застрахователната компания. Но на твое място не бих се надявал да открият извършителите.

Следващите седмици бяха напрегнати. Получих пощенски запис, изпратен преди смъртта на Ари, за около седемдесет хиляди долара — сумата от продажбата на апартамента, с която бе убедил Томас да се раздели. Мъничка част от стойността на имота. Не очаквах Томас да ми се обади, но предполагах, че скърби ужасно за брат си.

По-голямата част от парите отиде за лечението на Евелин за идната година. Когато уредих малко делата си, веднага се запътих да я видя. Живееше в малък апартамент в един скучен кафяв блок в центъра. Когато почуках на вратата й, отвътре се чу проскърцването на инвалидната й количка. Вратата се отвори и преди още да успея да вляза, тя се наведе напред. Едва успях да приклекна, когато ме сграбчи в прегръдките си — къде ти, направо увисна на шията ми. Мина дълго време, преди да ме пусне от обятията си.

Вече беше в пижама и халат — бях дошъл доста късно. Тя стисна възлестите си пръсти, доколкото й позволяваше артритът, и ги притисна до бузите си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Боях се, че вече няма да те видя — избъбри тя. — Опитвах ли, опитвах. В болницата не искаха да ме пуснат. Можело само за близки роднини, казаха. Звъняла съм поне сто пъти. Дори ти написах писмо. Видя ли го? — Тя млъкна насред изречението и се взря в лицето ми. — Какво ти се е случило? Какви са тези белези?

— Нищо ми няма, Еви. Не се притеснявай. Вече съм тук. Всичко е наред.

Откарах я до канапето и седнах край нея. Срамувам се да призная, че това бе първият път, когато стъпвах в апартамента й. За нея се грижеше Самюъл, а когато се виждахме, винаги ходехме навън — през почивните дни брат ми устройваше вечери или следобедни срещи у дома. А когато пътуваше, наемаше жена да й помага.