Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Домът й бе претрупан с вещи, но чист като аптека. Не можех да разбера как успяваше да го поддържа, като беше толкова болна. На масичката до канапето видях кутийка за лекарства, разделена на дните от седмицата, недопита чаша с чай и кутия с хартиени кърпички. На секцията имаше малко телевизорче, радио, книги и разни дреболии. Видях обикновена кухничка, баня и преградено място за леглото. В стаята имаше само една хубава мебел — бюфет, който някога принадлежеше на Самюъл. Плотът му бе претрупан със снимки в рамки, на една от които бяха те със Самюъл, а на всички останали — аз. Бяха ни снимали как се разхождаме в Сентръл Парк, после пак аз като малко момченце с капеща фунийка сладолед, после снимки от училище — от началното, та чак до университета. Изненадах се.

Бях решил да не й казвам нищо за играта на Хал и за пътуването до Ирак, защото само щях да я разстроя.

— Прости ми, Еви, че толкова време не идвах да те видя. Трудно ми беше да се съвзема след катастрофата и смъртта на Самюъл. Трябваше да се справя самичък по моя си начин.

— Знаеш ли, че е продал апартамента ви? Исках да те предупредя. Той се канеше да ти каже след завръщането си от Ирак, но не успя. Молех го да не продава. Това беше вашият дом, но Самюъл не щеше и да чуе.

Зачудих се колко ли знаеше тя за всичките ни истории.

— Каза ли защо иска да го продаде?

— За да помогне на музея да запази съкровищата си. Добър човек беше, но отиде твърде далеч. Продаде това, което ти се падаше по право. Не беше честно.

Усмихнах се.

— Е, свършено е вече и мисля, че се справям добре — казах. Самюъл и Евелин се познаваха от толкова отдавна, че сигурно често си бяха споделяли туй-онуй. — Като говорим за съкровища, помниш ли моето ковчеже, което Самюъл ми подари за рождения ден?

— Разбира се, че помня. Толкова пъти си си играл с него.

— Веднъж Самюъл ми каза, че то е част от наследството ми. Сега обаче започвам да се замислям. Дали във всичко това няма нещо повече? Говорил ли ти е някога за родителите ми? Имаме ли техни снимки, които не съм виждал? А писма? Каквото и да е?

— Няма нищо друго.

— Просто започнах да се питам… да се чудя за миналото си в Турция.

Тя несъзнателно потри с ръка гърдите си там, където беше сърцето.

— Когато за първи път дойдох в тази страна, си казах: „Имаш нова възможност. Ако мислиш само за лошите спомени, те ще се превърнат в демони, които никога няма да те напуснат. Забрави за тях“. Това и направих. Не си навличай тревоги и не питай за тези неща, Джон. Това няма да ти помогне.

Докато говореше, тя гледаше встрани, а това не бе обичайно за нея. Може би някой друг път щеше да бъде по-открита — ако изобщо имаше какво да ми разкаже.

Поговорихме си още малко, но тя очевидно започваше да отпада. Сложих я да си легне и с тревога забелязах как изпъшка от болка, когато трябваше да стане от инвалидната количка и да се прехвърли на леглото. Целунах я по челото и й пожелах лека нощ.

След няколко дни отидохме заедно до гроба на Самюъл. Везните се бяха наклонили. Сега вече не бях пакостникът, а Самюъл не беше светецът от едно време — последствията от катастрофата, чието начало беше поставил бяха твърде реални. Благодарен бях за възможността да постоя до гроба му и да си припомня всички хубави моменти заедно, без да се присвивам от чувство за вина.

Наех малък апартамент в евтиния квартал „Астория“ и се опитах да съживя бизнеса си. Нямах кой знае какъв успех, защото хората още не можеха да забравят катастрофата. Веднъж започне ли да пълзи клюката, фактите трудно могат да я победят. Идваха някакви комисиони, но малко. Огромна част от нашия бизнес разчита на общуването и връзките. Трябваше да се дават приеми, обеди в скъпи ресторанти и всичко това в съответните дрехи. Струваше ми се, че няма да мога да спася кариерата си, освен ако от небето не паднеха пари.

Една случка ми даде лъч надежда. В огромната купчина писма, които бях получил, намерих едно от някакъв лондонски адвокат, работещ за престижна фирма на площад „Линкълнс Ин Фийлдс“. Беше в обикновен кафяв плик; разкъсах го, разяждан от любопитство. От него изпадна един каталог на аукционна къща и писмо в скъп бял плик, адресирано до мен от адвоката Артър С. Нюхаус. Пишеше ми от името на свой клиент, който искал да го представлявам на търга, който щял да се проведе на 13 октомври и на който трябвало да наддавам за ръкопис от седемнайсети век. Когато видях комисионата — 25% от стойността на покупката, която според оценките щеше да достигне поне сто и петдесет хиляди британски лири, ченето ми увисна. При това щяха да ми дадат и аванс, за да покрия разходите си.