Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Имаше обаче една уловка. Винаги имаше, когато на хоризонта ми се появеше нещо хубаво. Когато приключех с наддаването за ръкописа, нямах право да го чета. „Очевидно документът е донесъл доста нещастия в миналото — пишеше Нюхаус. — Изискването е за ваше добро.“

Нямаше съмнение, че комисионата щеше да ми помогне да стъпя на краката си, но се бях научил да не вярвам много на оферти, докато не видя парите. Точно вдигах телефона, за да се обадя в лондонската кантора, когато той иззвъня. Беше Корин. И това, което имаше да ми каже, ме накара да забравя всичко за мистериозните ръкописи от седемнайсети век.

Новата информация, събрана от Корин, ме накара да се задействам трескаво. Отдадох на новата задача всичкото време, което не прекарвах в опити да вкарам живота си в релси.

Усилията ми се оказаха плодотворни и достигнаха апогея си вечерта на 10 септември, който се падаше в сряда. В осем и половина влязох през вратата — бях подранил малко за срещата, която си бях уговорил. Галерията беше празна, но от кабинета край изложбената зала се чу шумолене. След миг оттам се появи Филип Антъни и затвори вратата зад себе си.

Развеселен, забелязах каква шокирана физиономия направи, когато погледът му падна върху мен. Ченето му увисна и пак се затвори с хлопване като врата на плевня по време на пролетна буря. Успя да намери гласа си чак след минута.

— Я, Джон — излезе най-сетне от устата му. — Колко се радвам да те видя! Колко неочаквано! — Той прикри нервността си и се взря в мен през дебелите лупи на очилата си. — Какво е станало с лицето ти? Май си изгубил доста боксови мачове, бедно ми момче.

— Пътувах доста, Филип, и не беше леко.

— Събра ли стокица? Винаги съм готов да купя нещо, както знаеш.

— Нищо, което да те заинтригува.

Той се направи на разочарован.

— Според слуховете доста си го закъсал. Нашият бизнес е непостоянен като жена. Мислиш си, че държиш господ за пеша, и изведнъж всички ти обръщат гръб. — Той млъкна, за да ми даде възможност да оценя остроумието му.

— Ще се оправя. Все пак ти благодаря за съчувствието.

— Знам, че въпросът е болезнен, но ако се чувстваш склонен да се разделиш с нещо от колекцията на Самюъл, аз съм готов да ти помогна.

Превод: ще ти дам една четвърт от истинската цена.

— Всъщност правя всичко възможно да запазя колекцията му непокътната. Самюъл би искал това.

Той не ме разбра правилно.

— Аха, значи говорим за всичко накуп. Е, за такова количество артефакти ще трябва да договорим по-ниска сума.

— Филип, нямам никакво намерение да я продавам.

Той протегна тънката си ръка с пресилен жест, за да погледне часовника си. Маншетът на ризата му се повдигна и разкри петната и сивите косми по бялата му като рибешки корем кожа.

— Бих се радвал да си поговорим надълго и нашироко, но чакам един клиент. Ще бъде тук всеки момент.

— Аз съм твоят клиент, Филип.

Веждите му се смръщиха и високото, лъскаво чело се набръчка.

— Мислех, че току-що отказа предложението ми.

— Исках да кажа, че аз уговорих тази среща. Доколкото си спомням, името на клиента е Бърнард Уайт.

— Той трябваше да оцени автентичността на един предмет за купувача. Откъде знаеш всичко това? Ти ли представляваш купувача?

— Бърнард Уайт не съществува. Хвърлих ти малко прах в очите. Цялата история е измислена.

Той захвърли лицемерната любезност.

— Копеленце такова! Отложих срещите с други двама клиенти, защото мислех, че този твой призрак ще предложи по-добра цена. Изгуби ценното ми време. Махай се оттук!

Струва ми се, че точно в този момент мнението ми за Филип претърпя коренна промяна. Стана някак за секунда, както сутрин слънцето изведнъж изскача зад хоризонта и разкрива истинската природа на пейзажа. Дилетантът изчезна; оказа се, че в него се крие друга личност. Познавах я покрай някои от най-богатите колекционери, които бях срещал. Всички те бяха мъже и душата им беше безскрупулна.

Запътих се към кабинета му.

— Защо не влезем тук да си поговорим по-обстойно?

— Не виждам защо. — Той забърза към вратата, без да мисли повече за достойнството си, и се изпречи пред мен с кръстосани ръце като бултериер, решен да опази кокала си.

— Филип, знам, че тя е тук. Чаках повече от час от другата страна на улицата. Видях я да влиза.

— Това не е твоя работа, Джон.

Вратата скръцна и се открехна. Филип хвърли нервен поглед през рамо и отстъпи встрани. В стаята влезе Лоръл.