Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Изпих остатъка от коняка си и станах.

— След всички трудности, през които преминах, може поне да ми я покажете.

— Мило момче — намеси се Филип, — не сме длъжни да правим нищо такова.

— Може да се окаже, че нямате избор. — Той се надуваше, но аз пък не бях дошъл с празни ръце. Пръстът ми почиваше на спусъка и можех всеки момент да го натисна.

Лоръл потупа ръката му. Филип направо се изчерви от удоволствие.

— Няма смисъл да си играем игрички, нали? — каза тя. Филип извади от бюрото си едно дистанционно и натисна копчето. Телевизорът тихо се плъзна на една страна. В нишата зад него до една скица на Микеланджело и картина на Вермеер лежеше гравюрата на Наум.

Тя имаше типичния маслиненозелен оттенък, присъщ на базалта, потъмнял от кислорода, на който е бил излаган през вековете. Още не беше почистена. Видях как в клиновидните знаци се е събрала червеникава прах. Логично беше. Не искаха да я изчистят, защото прахта можеше да бъде изследвана в лаборатория и да потвърди възрастта и автентичността й.

Прокарах длан през осемлъчните звезди, за които ми беше разказал Томас. Предметът излъчваше величие, сякаш страстта на Наум бе вдъхнала на скалата живот и дух. За миг ме прониза тъга за пророка, чийто великолепен план не беше успял. След хиляди години богатствата, които е искал да даде на Юдейското царство, щяха да останат в ръцете на асирийците.

— Предполагам, че когато я продадете, Томас също ще получи дял?

— Разбира се. Парите, останали от Самюъл, никога нямаше да му стигнат, за да финансира всички реставрации, необходими на храма и предметите в него. — Филип отново натисна дистанционното и телевизорът се върна на мястото си.

— Е, аз пък бих предпочел да взема този Вермеер.

Филип се изкикоти цинично и вдигна бутилката коняк към мен. Поклатих глава. Нито той, нито Лоръл бяха докоснали питиетата си.

— Малко съм изненадан от готовността ти да се откажеш от голямото съкровище. Гравюрата струва двадесет милиона, но имането на Мидас е направо безценно.

— По-добре една птичка днес, отколкото две утре, приятелю — отвърна Филип.

— Не съм ти никакъв приятел.

Очевидно бях успял да го раздразня, защото отговорът му бе по-рязък отпреди.

— Мислех, че си говорим като възрастни хора. Нека довърша. Уорд се заблуждаваше, че ще е лесно да пренесем съкровището. Но как би могъл да вземе всичко, което се крие в храма, и да го докара дотук — та дори и да беше победил Томас?

— Имаше много връзки и частни клиенти.

— При тези обстоятелства не бяха достатъчно. Разграбването на музея се оказа прекалено срамно за американските власти. След като ФБР започна да сигнализира това, притежанието дори и на най-дребния предмет можеше да доведе до сериозни неприятности. А да не говорим за местните жители. Нали не мислиш, че те не знаят какво става? Можеш да наемеш цял батальон крадци и пак няма да ти позволят да сториш, каквото си намислил. Храмът пък се намира в земите на халдейската църква. Те ли ще погледнат на другата страна, когато Уорд започне да товари камионите? Католиците не се разделят лесно с ценностите си. Предполагам, че находката никога няма да бъде обнародвана. Не, Лоръл и аз сме доволни от дребната си плячка.

— Халдейската църква прави всичко възможно, за да опази антиките по време на войната. Всеки ден ги заплашват и все пак те се опитват да реставрират гроба на Наум и синагогата. Ти си абсолютен мръсник, Филип.

Той се усмихна и подмина обидата.

— Ти няма да получиш нищо, Джон, най-малкото пък този Вермеер. Боже мой, та той струва колкото гравюрата на Наум!

— Гравюрата е крадена. Няма да успеете да я пласирате, без да си навлечете проблеми.

— Няма никакви доказателства, че е крадена. Нито музейни архиви, нито маркери за идентифициране.

Предположих, че нямаше да намеря по-добър момент от този, за да си разкрия картите. Извадих телефона от джоба си и го вдигнах.

— Преди да вляза тук, се обадих на едно място. През цялото време телефонът бе включен и имахме връзка. Приятелят от другата страна записа всяка дума, която казахте.

Това не постигна ефекта, на който се надявах. Лоръл изръмжа весело, а Филип направо се разсмя.

— Стар фокус. Наистина ли си мислиш, че ще се вържа? Не съм тъп. Кабинетът ми е предназначен за лични разговори. Имам клиенти, за които дискретността е всичко, човек никога не знае кой може да подслушва. В днешно време разполагаме с много полезни технологии, а пък аз обичам да ги използвам. Безжичните връзки не работят в тази стая.