Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Когато погледнах телефона си, видях съобщение, че няма достъп до мрежа.

— Тогава отивам в полицията.

— Та те не ти повярваха дори и за Хал. За да претърсят галерията ми, им трябва заповед, а за да се издаде заповед, трябва да има веществени доказателства за престъпление. Дори и да успееш да получиш заповедта, гравюрата вече отдавна няма да е тук.

Лоръл повдигна леко рамене, сякаш за да покаже, че тя лично нищо не може да направи и нещата не зависят от нея. Усетих, че бентът на спокойствието ми отново се пропуква под напора на гнева.

— Ари и Самюъл нищо ли не означават за вас?

— Не започвай с поученията, Джон. Ти просто искаш да се докопаш до гравюрата. Първия път отиде до гробището сам, без да казваш на никого. Пазачът те описа. — В гласа й нямаше злоба — може би само нотка на задоволство, че ме е прецакала. Способността й да гледа на всичко това като на игра, без изобщо да мисли за последствията, беше шизофренична, нещо като морална слепота.

Филип ме изпрати до външната врата. Изминах стотината метра на изток, докато стигнах до камионетката, надписана с логото на една електрическа компания. Огледах се, за да видя дали Лоръл или Филип не ме следят, и извиках. Вратата на камионетката се открехна. Джентил изглеждаше притеснен.

— Не уловихме нищо, освен бял шум — каза той.

— Филип Антъни е защитил кабинета си от безжични сигнали. — Разкопчах ризата си, издърпах жиците и лепенките и му подадох записващото устройство.

Не го познавах добре, но по принцип бих казал, че усмивката не му е свойствена. Той опроверга мнението ми за себе си и лицето му се озари от истинско щастие.

— Винаги съм предпочитал старомодните методи. Предложението ти да опитаме и двете неща беше хитро. Иначе той щеше да заподозре, че има нещо гнило. Всичко ли записа?

— Всичко. В ръцете ни са.

Докато той и агента от програмата на ФБР за кражби на предмети на изкуството слушаха записа, аз се загледах в екрана, който показваше входа на галерията. Изпод решетката се процеждаше светлина и ми се стори, че различих сенките на двамата да се движат вътре. В сградата нямаше задна врата. Нито Лоръл, нито Филип излизаха. Ако имахме късмет, щяхме да постигнем тройна победа, защото произведенията на Вермеер и Микеланджело сигурно също бяха придобити по подобен незаконен път.

— Добре, това звучи чудесно — каза Джентил. Агентът на ФБР кимна и се обади по телефона си. След няколко минути две коли без маркировка спряха пред галерията.

Останах, за да се насладя на удоволствието да видя как откарват Филип и Лоръл.

На следващия ден, преди да ида в кабинета на Джентил, за да съставим пълен доклад на случилото се, реших, че имам нужда да се поуспокоя, затова извървях осемте пресечки до бара на Кени.

Когато влязох, Даян вече беше на поста си. Седнах, а тя едва успя да ми се усмихне едва-едва — явно още не се беше съвзела от сблъсъка с полицията.

— Дойдох да се сдобрим — казах.

Тя кимна, извади един парцал изпод барплота и започна усърдно да го трие. Забелязах обаче, че търкаше само на едно и също място.

— Ей — казах. — Това да не е краят на едно прекрасно приятелство?

— Лъжата според мен не е едно прекрасно приятелство.

— Обстоятелствата ме оправдават.

— Всички така казват.

— Предсказанието ти беше невероятно точно. За съжаление.

Това събуди интереса й.

— Защо? — Чак тогава видя лицето ми. — Какво ти се е случило?

— Гониха ме петима маскирани убийци, един от които се е изпържил сам, докато се опитвал да направи злато. Стреляха ме, удряха ме с ток, почти ме ухапа гигантски паяк, отвлякоха ме и накрая ме отведоха в чужбина.

Тя едва успя да потисне широката усмивка, която се появи на устните й, като тръсна глава.

— Джон, ти прекаляваш. Мога ли да попитам защо са те избрали за тези мъчения?

— Мислеха, че крия тайната на съкровището на цар Мидас.

Даян не успя да се овладее и избухна в лудешки смях.

— Е, това вече е толкова откачено, че дори не минава за лъжа. Въпреки всичко ми липсваше, човече, но ще трябва да сключим един договор.

— Не си нося бръснарските ножчета. А те ще ни трябват, за да смесим кръвта си!

— Може и само на думи. Съвсем сериозно искам да те помоля да не ме лъжеш повече.

Протегнах ръка; тя я хвана и сключи пръсти около дланта ми.

— И никакви гадания повече!

— Нямаш проблем — отвърна тя.

Поговорихме си още малко, преди напливът от нови клиенти да отвлече вниманието й. Спомних си последното й предсказание: щастието следва скръбта. Но колкото и да се радвах, че съм си отмъстил, гледката на арестуваните Лоръл и Филип само временно бе запушила пробойната в сърцето ми. Това, че заради тях бях загубил брат си и Ари, щеше да остане като кървяща рана в мен до края на живота ми.