Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Колата заскача по бабуни с размерите на малки хълмове и ме изтръгна от обърканите ми мисли.

— Къде отиваме? — попитах. — Мислех, че Ари е някъде в Багдад.

Той откъсна за миг поглед от пътя.

— В „Абу Граиб“ е и снима филм за италианския канал „Раи Нюз 24“. Затворът се намира на запад от Багдад. Когато приближим, ще се наложи да внимавам. Не мога просто да паркирам пред портата.

— Само побързай, колкото можеш. — Потта се стичаше по врата и лицето ми. Сърцето буквално ме болеше. Надявах се, че Ари беше успял добре да прикрие самоличността си и че военното командване на затвора беше твърде незначително по ранг, за да следи за него.

Мазар намали ход. Пред нас се виждаше прашен комплекс от сгради.

— Този затвор е огромен! — възкликнах.

— „Абу Граиб“ означава „домът на гарваните“. Побира петнайсет хиляди души. По времето на Саддам е бил препълнен. Америка не е достигнала чак такава цифра затворници, но злата гарванова душа на затвора не се е променила. — Той свали десницата си от волана и направи неприличен жест за съвкупление. — Събличат хората голи и ги карат да правят един с друг ужасни неща. Вътре има дори деца.

— Как ли ще го намерим въобще?

— Томас ми каза къде са снимките.

След миг намалихме още. Колата запълзя напред като костенурка и накрая спря.

— Твърде опасно ще е да продължим — рече Мазар и посочи няколко автомобила, които се виждаха в далечината. — Това са те. Ще обърна колата, а ти се приготви да тръгнем веднага щом се върнеш.

Оставих вратата отворена и хукнах. От дясната ми страна се простираше мръснобяла сграда без прозорци, а в края й като навигаторска будка на параход стърчеше наблюдателна кула, в която различих сянката на войник. Бяха издигнали висок пилон, наклонен на 45 градуса и боядисан в бяло и червено като стълбовете пред старите бръснарници в Америка. Около входа се виеше лабиринт от огромни бетонни блокове, циментови прегради и километри бодлива тел. Журналистическите коли се виждаха далеч напред.

От едната излезе човек. Едва не паднах на колене от благодарност. Беше Ари. Вървеше с бавни, отмерени стъпки и крепеше камерата на рамото си. Размахах ръце и извиках името му. Дали защото беше твърде далеч, за да ме чуе, или бе твърде съсредоточен в работата си, но той не се обърна. Събрах всичките си сили и затичах към него.

От отсрещната страна към него се приближаваха няколко военни автомобила. Конвоят приличаше на стадо тромави динозаври, предвождано от бронетранспортьор „Брадли“. Вероятно просто патрулираха. Ясната утринна светлина ми позволи да видя залепената на колите дума „Преса“. Очевидно беше, че Ари държи камера.

Извиках отново. Вече бях само на около петдесет метра от него. Ари ми хвърли един поглед и лицето му се озари от радост и изненада, че ме вижда тук. Вдигна ръка, помаха ми и ми направи знак да почакам, докато приключи с кадъра. Сякаш изобщо не забелязваше военните машини зад себе си. Да не би това, че ме видя, да го беше разсеяло? Извиках още веднъж и засочих конвоя. Ари отново ми махна и се усмихна, но не ме разбра.

Затичах още по-бързо.

Отново погледнах брадлито, което водеше колоната. То приближаваше. Нещо в позата на войника, който стоеше при оръдието, ме изплаши. Не оставаше много време. Сега вече Ари нямаше много голям шанс да избегне ареста. Повиших глас и изкрещях:

— Обърни се — зад гърба ти са!

Рижавата коса на Ари се развяваше от ветреца и на светлината приличаше на купчина златни нишки. Той започна да сваля камерата от рамото си, за да ме поздрави. Усмихна се широко. Каза ми нещо. Усетих как топлината на усмивката му ни свързва. Но не можех да го чуя, а значи и той още не ме беше чул.

Оръдието на бронетранспортьора се прицели в него. Готвеха се да стрелят.

Погледни назад, Ари! Върни се в колата и дим да те няма, човече!

Чу се звук като от фойерверки. Ари се присви, сякаш го беше ударила ракета. Камерата му падна на земята. Той изкрещя и сграбчи гърдите си. Един от журналистите изскочи от служебния автомобил и изригна ураган от италиански думи. Ари се гърчеше в прахта и от ризата му шуртеше фонтан от кръв.

— Застреляха го! Застреляха го! — крещях, докато пробягвах последните метри. Хвърлих се към него. Ари едва дишаше. От гърлото му излизаше мъчително свистене. Клепките му потрепнаха и тялото му се разтърси от конвулсии. Не знаех какво да правя.

От двете ми страни изникнаха войници. Наложи се да ме хванат двама, за да успеят да ме издърпат настрани.