Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Той се наведе рязко към мен. Лицемерната усмивка най-сетне бе напуснала лицето му.

— Предполагам, че следобедът, който прекарахме у нас, ви е оставил с погрешно впечатление за мен. Целта на това сърдечно въведение беше да ми даде време да ви преценя. Ще купите свободата си само като ни кажете къде е Томас.

Отдръпнах се от него. Движението накара корема ми да завие от болка.

— Томас ме предаде. Предполагам, че е тръгнал към Ирак, но не мога да съм сигурен.

Ерин втренчи в мен студените си очи.

— И как е напуснал страната? Не си е купил самолетен билет.

— Долетял е с частен полет и вероятно си е тръгнал по същия начин. — Още бях бесен заради предателството на братята и исках да насоча злините към тях. Уорд ме погледа известно време. Явно се опитваше да разбере дали му казвам истината.

— Мислех, че непрекъснато следите всички ни. Как така изпуснахте Томас и Ари?

— Оставихме ти достатъчно пространство, за да откриеш гравюрата. Средствата ни не са неограничени, така че следяхме основно теб. Знаем, че Ари Закар е отлетял сам за Лондон, но изгубихме следите на Томас.

— Вие сте глупаци.

Уорд се стрелна с невероятна за телосложението му бързина. Опакото на дланта му отметна главата ми назад. Стаята се залюля пред очите ми. Имах чувството, че мозъкът ми се клати свободно в черепната кутия. Наложи се да изчакам, докато звънът в ушите ми поутихне, преди да успея да чуя какво ми казва.

— Сега трябва да довършим започнатото. Кажете ми къде е отнесъл Томас гравюрата?

— Не и докато не пуснете мен и Лоръл.

— Не мисля — отвърна той. Завлякоха ме обратно до асансьора. Този път слязохме до мазето. Уорд и Ериния ме поведоха по коридора и спряха пред вратата на една малка стая.

— Досега следвахме теб и загадките ти. Нямахме намерение да те нараняваме, поне не фатално. Имаше шанс, но го изпусна.

Хвърлиха ме вътре. Стените и подът на стаята бяха облицовани с плочки. Нямаше прозорци. Мястото много приличаше на онова от клипа с Лоръл. От крушката, закрепена в единия ъгъл на тавана, се лееше слаба светлина. Единственото по-особено нещо в стаята бе една ниша в задната стена, извита като арка отгоре, около четири метра висока и два метра широка. Изглеждаше специално пригодена за някаква скулптура в естествен ръст. В нея обаче стоеше Шим, грамаден и мълчалив. Моето лично стоманено гюле.

Вратата се затръшна с метален звук. Притиснах се до стената, колкото се може по-далече от циклопа. Той не помръдваше. Само ме гледаше. В стаята цареше абсолютна тишина, като изключеше ехтежа на собствения ми пулс. Нямах представа колко дълго бяхме стояли така и се бяхме гледали като последните две фигури, останали на шахматната дъска.

Бяха взели телефона и портфейла ми. Като нямах нито часовник, нито прозорец, през който да проследя угасващото слънце, скоро изгубих всяка представа за времето. Може би бяха минали няколко часа, а може би и цял ден. Взрях се в пода и започнах да броя плочките с надеждата да изкореня ужаса, който пулсираше в главата ми. Забелязах, че подът е чист — прекалено чист за под на мазе. Миришеше на белина. Във фугите между плочките личаха бледи петна.

По едно време изпаднах в илюзията, че великанът наистина е направен от камък. Шим беше способен да стои напълно неподвижно. Когато не получаваше команди, мозъкът му просто изключваше, сякаш мъжът бе някаква грамадна играчка на пружина. Единственото му око гледаше немигащо напред, право към мен, и ми заприлича на човекоубийствения поглед на някаква огромна праисторическа хищна птица. От време на време започвах да придрямвам и да се плъзгам по стената, на която се бях облегнал, но ме будеше прилив на адреналин и отново виждах Шим, който стоеше неподвижно и мълчаливо.

Зачудих се какъв ли е бил преди експлозията в лабораторията. Млад гений, копнеещ да остави следа в този свят. Може би дори е бил добър човек. Явно му беше останал някакъв емоционален живот — видях колко силно е привързан към Уорд и Ериния.

От време на време дочувах приглушени звуци отвън — стъпки, които отекваха по коридора, гласовете на двама мъже, които разговаряха, кашлица. Беше много странно да долавям тези толкова нормални шумове, когато бях затворник в тази килия. Какво печелеха, като удължаваха страданията ми? Дали това не бе някакъв начин да ме пречупят, преди да изстискат от мен и последната капчица информация, която смятаха, че крия?

Чух как в ключалката се завъртя ключ. Шим ме стигна с една гигантска крачка, притисна ме към стената и изви ръцете ми назад. В рамото ми пламна болка и очите ми се насълзиха. Опитах се да се подготвя душевно за изтезанията, които със сигурност ме чакаха. Бях млад и в прилична форма. Това щеше да им даде доста време, преди да се пречупех окончателно.