Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Въпреки че вчера се бях разминал с гравюрата на косъм, откриването на пръстена ме поуспокои. Най-вероятно групата на алхимиците беше разхвърляла така кабинета на Лоръл в търсене на антиката или на някакви знаци за местонахождението й. Сигурно тя им беше казала да търсят там. Сама не знаеше отговора, но се е надявала да си спечели малко време и им е подхвърлила тази уловка. Много хитро. Това означаваше, че не е толкова зле, че да не може да мисли логично. Телефонът ми показваше 11:48. Оставаха ми девет часа, за да я освободя.

Поспрях в една железария и купих фенерче и трион на батерии, с който да срежа катинара на гробницата. Триончето беше дълго само около две педи и щях да го скрия с лекота. Хвърлих дрехите си в една кофа за боклук, за да отворя място за гравюрата в куфара. Огледах се за Ериния и хората й и махнах на едно такси.

Когато влязох в гробището, се озърнах за пазача, но от него нямаше и следа. Наоколо не се виждаше жива душа. Може би този път късметът бе на моя страна. Отправих се към безименния мавзолей — предполагах, че това трябва да е гробницата на семейство Янсен. Когато подръпнах катинара обаче, той падна. Заключалката му бе внимателно срязана. Вратите се отвориха лесно, без да заяждат от мръсотия и прах — още един знак, че някой беше идвал тук преди мен.

Сложих катинара в джоба си и затворих вратите веднага щом влязох. Включих фенерчето и завъртях лъча наоколо. Бледи стоножки и паяци хукнаха да бягат към тъмните ъгли, изплашени от болезнената за тях светлина. Край страничните стени лежаха каменни саркофази. Капакът на единия беше отместен. Лъчът на фенерчето освети купчина покафенели кости, които не лежаха там, където им беше мястото. В гробницата цареше влага и хлад. Но в саркофага нямаше нищо друго, освен костите и няколко паяжини. Във втория саркофаг намерих един недокоснат скелет. Гравюрата беше изчезнала.

Изтръпнах от отчаяние. Последната ми надежда да спася Лоръл си беше отишла.

Когато излязох от гробницата, един глас прониза въздуха:

— Я чакайте малко! Вие бяхте тук вчера. Мислех, че съм ви обяснил всичко достатъчно ясно. — Пазачът приближаваше откъм хълма зад гробницата и този път на лицето му нямаше приятелска усмивка. Наведох се така, че да не види липсата на катинара, и отвърнах:

— След като ме насочихте към колумбария, научих, че името на леля ми не е в техния архив. Затова се върнах тук, където братовчед ми каза да потърся.

— Странно, защото на този мавзолей дори няма име.

— Реших, че може да е написано някъде, където не съм погледнал.

— И, разбира се, забравихте, че не бива да влизате тук.

— Ами да.

Той ме изгледа продължително.

— Какво ви става бе, хора? Рано тази сутрин трябваше да изхвърля още един като вас. Някакъв турист с раница. Явно никой вече не може да чете.

— Как изглеждаше?

— Малко приличаше на вас, но беше по-нисък и слаб. С тъмна коса.

— Имаше ли чуждестранен акцент?

— Да, но говореше английски добре.

Томас. Извиних се за нахлуването и побързах да се махна от гневния му взор.

Главата ми гореше. Не можех да разбера как Томас е разкрил скривалището. Каза, че е карал курсове в „Колумбия“, значи може би беше успял да разшифрова анаграмата. Само че пръстенът не беше пипан и се намираше у мен. Томас не бе видял последната подсказка на Хал. Дали вчера не бях разкрил нещо по време на разговора си с Ари? Бях му казал, че съм идвал в гробището. Дали беше споделил това с брат си? Сигурно. Знаех си, знаех си, че не мога да имам доверие на Томас!

Както и да е. Сега гравюрата на Наум беше у него. Невероятното му двуличие ме смайваше. Беше ме предал и беше оставил Лоръл да умре. Ако някога ми паднеше в ръчичките, щях да го разкъсам!

Гневът е лош съветник. Замъглява ума. И въпреки че сетивата ми бяха нащрек, не успях да забележа какво ме чака. Когато излизах от гробището, шутът, който се бе спотайвал зад високата стена, заби пистолета си в корема ми.

И натисна спусъка.

Червата ми изреваха от болка и сякаш се разшириха и превърнаха тялото ми в огромна, пулсираща вълна от страдание. Паднах и се загърчих на тротоара като заклано агне. Не можех да дишам. Смътно си спомням как ме повлякоха до някаква кола, как усетих вонята от ауспуха и чух гласа на някаква жена. Когато се опитах да помръдна, разбрах, че тялото ми е неподвижно като торба цимент.

— Къде е? — Ериния ме гледаше яростно. Отвори куфара ми и изруга, когато видя, че е празен.

— Той ме застреля. — Опитах се да вдигна ръка и да я притисна към корема си.