Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Лицето му заприлича на гранитна скала и разбрах, че няма да го трогна. Какво щях да правя сега?

— В тази сграда има ли охранители? Може да се качат горе с мен.

— Идват само на повикване. Виж, тъй като те познавам, мога да направя едно изключение. Майсторът е в сградата, поправя климатиците. Ще го повикам да дойде с теб. — Обади се по мобилния си телефон и предаде молбата.

— Благодаря. Лоръл е толкова разстроена заради Хал, че не е чудно, че започва да забравя.

— Тъжна история. Това момче израсна пред очите ми.

— Знам. За всички ни е трудно.

Асансьорът изпиука и от него се подаде майсторът и ми махна. Затичах се и влязох при него. За щастие успях да си спомня кода за влизане в апартамента.

Когато влязохме, нервите ми едва не поддадоха. Струваше ми се, че съм видял Лоръл да си играе с пръстена в кабинета, който се намираше до дневната, но не бях сигурен. През френския прозорец видях, че чиниите и подгизналата вечеря още стоят на масата отвън.

— Какъв хаос! — възкликна майсторът, когато влязохме в кабинета.

Сякаш през стаята беше минал ураган. По целия под бяха разхвърляни папки и снимки, а лаптопът на Лоръл липсваше. Майсторът ме погледна подозрително.

— Какво се е случило тук?

Вдигнах рамене. Не ми се налагаше да се правя на шокиран — бях толкова изненадан, колкото и той.

— Не знам. Вероятно се е канела да ги подрежда, но е изникнало нещо друго.

Май не успях да го убедя.

— Ще трябва да съобщя за това. — Свали пейджъра от колана си и набра някакви цифри. Усетих, че шансът ми да намеря пръстена се изплъзва. Мислех, че съм го видял в кабинета, но къде? Заотварях чекмеджетата на бюрото, защото реших, че Лоръл може да го е прибрала. Вътре имаше бележници, кламери и други дреболии, но нито следа от пръстена. Тогава неочаквано ме навести редкият ми добър късмет — върху една етажерка над бюрото видях мъжки часовник и портфейл, а до тях — пръстена на Хал.

Чух телефона на майстора. В секундата, когато той отклони вниманието си от мен, за да отговори, се престорих, че посягам към една книга, грабнах пръстена и го нанизах на показалеца си. Наведох се и започнах да ровя из папките на пода. Намерих една, на която пишеше „Недвижимо имущество“, и я отворих. Извадих една фактура за платени данъци и я пригладих.

— Това е. Това искаше Лоръл.

Мъжът ми протегна телефона си.

— Портиерът иска да говори с вас.

— Здравей! Слушай, всичко е наред. На една полица тук има портфейл и часовник. Не са взети, така че не мисля, че е имало грабеж. Вероятно просто е разхвърляно. Тя не е кой знае каква домакиня. Ще я помоля да ти се обади, когато се върне.

Върнах телефона на майстора. Той поговори с портиера, затвори и ме погледна.

— Добре. Каза засега да оставим нещата така. Но ще докладва на собственика на сградата.

Преди да си тръгна, портиерът отбеляза документа, който бях взел. Бях в екстаз заради пръстена и се чувствах така, сякаш от гърба ми беше паднала огромна тежест.

Пръстите ми бяха по-дебели от тези на Хал и пръстенът му така ме стягаше, че дори не можех да го нанижа докрай на пръста си. Беше дебело, масивно бижу. Свих лявата си ръка в юмрук, за да не се изхлузи. Щом се отдалечих достатъчно от сградата, го свалих. На кортовете на Четвърта западна улица играеха баскетбол. Край телената ограда се тълпяха потни, шумни запалянковци. Бях прекарал много щастливи часове край игрището, където обичах да наблюдавам бързото, задъхано представление. Размечтах се.

Открих едно празно местенце на края на оградата и се загледах в пръстена. Изглеждаше старинен. В златния обков бяха гравирани сложни фигури, които обграждаха единствения диамант. Помислих, че сигурно е антика — вероятно викторианско копие на древен келтски пръстен за съхраняване на отрови. Печатът на златаря от вътрешната страна потвърди подозрението ми — такъв няма да срещнете на сегашните пръстени. Диамантът намигаше на слънцето, сякаш духът на Мина още живееше в него. Беше зловещо.

Може би пръстенът се отваряше? Натиснах издутините върху горната му част. Чук тихо цъкане и предната част на бижуто се отдели. В кухината лежеше мъничко листче хартия. Разгънах го с треперещи ръце.

Паешкият почерк на Хал и синьото мастило затрептяха пред очите ми. Троица — гроб Янсен.

Значи вчера съм бил прав! Бил съм толкова близо! Значи все пак Хал беше скрил гравюрата в гробницата край църквата на Застъпника! Макар останките на Мина вече да не бяха там, той все пак би имал правото на достъп по всяко време.