Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

„Джон,

Първо, какво стана с Резник? Свързах те с един от най-добрите криминални адвокати в града, а ти дори не си отишъл на срещата с него. Страшно е ядосан, а и на мен не ми е весело. Що се отнася до апартамента, купувачът се представлява от една нюйоркска фирма, с която успях да се свържа. Продажбата е извършена и няма връщане назад. В това отношение не мога да направя нищо. Обясних им в каква ситуация се намираш и те са съгласни да те оставят в апартамента до 26-ти август. Доста великодушно, като се имат предвид обстоятелствата. Трябва да изнесеш всичките си вещи до тази дата или ще ги конфискуват. Ще ти изпратя формуляр за потвърждение и сметката си.“

Последната ми надежда угасна като свещ. Можех да събера малко пари, ако продадях колекцията на Самюъл, но не исках дори да мисля за това. Иначе бях без пукната пара, преследван и съвсем сам.

Имейлът на Анди направи следващия телефонен разговор десет пъти по-труден. Положението бе излязло извън контрол и вече не бях в състояние да се справям сам. Налагаше се да кажа на полицията за Лоръл, но трябваше да ида с някого, на когото щяха да повярват. Обадих се на личния му номер и той вдигна веднага.

— Резник на телефона.

— Обажда се Джон Медисън.

— Е, закъсняхте само с един ден. Доста хора чакат помощта ми, Медисън. Сместих ви в програмата си единствено за да направя услуга на Анди.

— Вижте, от сърце се извинявам, че пропуснах срещата. Една моя приятелка е в сериозна опасност. Тя…

— За юридически проблеми ли говорим?

— В определен смисъл да.

— Ако иска да й запиша час, ще се надявам да е по-възпитана от вас.

— Всъщност още не сме стигнали до юридическата част. Заплашиха я, а сега тя изчезна.

— Само не ми казвайте, че искате да отидете в полицията заради нея.

— Да, така мислех да направя.

— Бил ли сте някога в „Тумс“ 52 52 Затвор в Ню Йорк — Бел.прев. ?

— Не.

— Скоро може да попаднете и, нека ви предупредя, там ще ви изядат за закуска. Последния път изрично ви казах по никаква причина да не се свързвате доброволно с полицията и това беше още преди да получа последната информация.

В главата ми зазвуча аларма.

— Каква информация?

— Скоро ще издадат заповед за арестуването ви.

— Защо? — Сърцето ми се сви.

— Явно един от съседите на Хал Вандерлин е намерил уреди за приготвяне на наркотици, изхвърлени през оградата му. По-точно една сребърна лъжица. Тя е в полицията. По нея има следи от хероин и вашите отпечатъци.

Той явно прие мълчанието ми като самопризнание.

— Съгласен съм да ви дам още един шанс. Елате в офиса ми, разкажете всичко подробно и ще дойда с вас до управлението. Ще ви отправят обвинение и вероятно ще прекарате около ден в ареста, но ще ви намеря…

— Не мога да направя това. Не знаете цялата…

— Тогава не мога да ви помогна повече, господин Медисън. Дочуване.

Стори ми се, че съм попаднал в средата на осем магистрални платна, по които фучаха коли. Току-що отрязаха всички възможности, които бях премислил. Сега всяко ченге, покрай което минех, щеше да представлява заплаха. Когато се докопам до гравюрата ще се наложи да намеря друг начин да преговарям с Ериния и хората й, и при това съвсем сам.

Когато влязох във фоайето на къщата на Лоръл, портиерът ме поздрави:

— Добро утро, Джон. Чудесно е, че времето се пооправи. Идваш за Лоръл, предполагам? Тя добре ли е? Разбрах, че вчера вечерта й е призляло.

— Оказа се само лоша мигрена. Сега е добре, но не си е у дома. Има среща с адвокатите на Хал и се нуждае от един документ, който е забравила тук. Дойдох да го взема. Може ли?

Лицето му загрижено потъмня.

— Много ми е неприятно да ти го кажа, но съветът е много строг в това отношение. Тя трябваше да ми се обади, за да потвърди. Можеш ли да й звъннеш сега?

По дяволите. Твърде много бях разчитал на доверието му в мен.

— Срещата е сериозна, а знаеш какви са рецепционистките — не искат да прекъсват такива важни разговори.