Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Може ли да ти дам нещо? — Ари бръкна в пазвата на смачканата си дънкова риза и измъкна през главата си една верижка. От единия й край се люлееше златен талисман. Когато ми го подаде, усетих на метала топлината на кожата му. Едната страна на медальона бе украсена с най-прочутия асирийски символ — крилатия диск.

— Това е ктивятех — асирийски талисман. На него е емблемата на слънчевия бог Шамаш — рече Ари. — Служи за защита. Ние, асирийците, сме оцелели повече от четири хиляди години, така че е доказал силата си. Преди да се изсмееш, ще ти кажа, че ме е запазил непокътнат през две войни, три изстрела срещу мен и многобройни опасни ситуации. Някъде сигурно има куршум, на който е написано името ми, но засега не ме е намерил. Така че медальонът е минал през всички изпитания. Искам да го вземеш. Сега сме свързани. Сега сме побратими. — Той помълча и продължи: — И моля те, не се засягай от приказките на Томас. И той е под огромно напрежение като всички нас. Това не е извинение за поведението му, но не бих могъл да замина сега, ако не мислех, че го оставям в добри ръце. И на него ще му призлее, когато научи за Лоръл. Много я харесваше.

Не говори за нея в минало време! Не мога да го понеса!

— Томас и към теб не е нежен.

Ари се изкикоти.

— А ти какво очакваш? Аз съм баткото. Имаме дълга история зад гърба си. В очите на баща ни аз бях безгрешен, а Томас — точно обратното. Отдавна плащам за това. Оправям се. Имам, както казвате на английски, големи ръце.

— Широки рамене.

— Да. — Ари отново се засмя и докосна рамото си. Излъчването му бе толкова силно, че когато усмивката му угасваше като сега, светлината в стаята сякаш помръкваше.

— Има и нещо друго. Издавам една тайна, но ще е по-добре да я знаеш. Годеницата на Томас почина наскоро.

Погледнах го изненадан.

— Но Лоръл каза, че са се разделили и тя се е омъжила за друг.

— Томас много се срамува да разказва истинската история. Сам пое вината за случилото се.

— Какво стана?

— Лоръл каза ли ти, че някога брат ми се готвеше за свещеник?

— Да, както и че си е променил намерението, защото искал да се ожени.

— Само тук можеше да мине с такова оправдание. — Той поклати отегчено глава. — Асирийските свещеници могат да сключват брак. Друго се случи. Годеницата му живееше в Багдад с родителите си — по-точно в квартал „Карада“. Когато бомбардировките започнаха, тя изпадна в паника и молеше Томас да отиде да живее при него. Той обаче бе твърде зает да помага на Самюъл и мислеше, че за нея е по-сигурно да си остане у дома. След като намериха гравюрата, Томас отиде да я види. — Лицето на Ари се удължи. — Открихме само руини. Блокът, в който живееше семейството й, бе смазан от бомба. Половината от него още стоеше и видяхме вътрешностите на сградата. Но останалото! Само стърчащи метални колове и купища разтрошен бетон. За теб Томас сигурно е въздържан човек и обикновено наистина е такъв. Онази вечер обаче просто полудя. Това беше единственият път, когато трябваше да остана настрана. Нищо не можех да направя, за да му помогна. Така и не откриха тялото й.

— Знам колко е страшно това.

— Разбира се… Самюъл. Освен това искам да знаеш, че няма да забравя за наследството ти. Ще направя необходимото, за да получиш честно и почтено своята част.

Ари изчака, докато се увери, че съм напълно спокоен, и отиде да доведе Томас. Взе със себе си и пистолета. Всъщност май искаше да ме остави за малко сам, за да се взема в ръце.

Възползвах се от тази възможност. След набега в стаята ми нямах никакви скрупули да разровя куфара на Томас. В него намерих два паспорта. Иракският беше на негово име и него бях видял в ресторант „Хайберски проход“, а в другия пишеше, че той се казва Георгиос Анаполис и е гръцки гражданин. Намерих още дрехи, тоалетни принадлежности, запасен чифт обувки, нищо интересно. В един страничен джоб напипах книга и я прелистих. „Метаморфози“ на Овидий. Към средната страница бе прикрепено бяло хартиено квадратче с размерите на визитна картичка. На него прочетох някакъв адрес в Багдад. Това, че Томас го бе скрил така внимателно, ме накара да реша, че е нещо много важно. Открих лист хартия, записах адреса и го пъхнах в джоба си.

Бурята отново изрева в поредица от разтърсващи гръмотевици, прекъсвани от копията на светкавиците. Струите на дъжда задумкаха по прозорците като гигантски ръце.

Когато се прибрах в стаята си, изгледах няколко пъти клипа на изнудвачите, въпреки болката, която ми причиняваше това, за да съм сигурен, че не съм пропуснал някакъв знак, който да ме насочи къде е Лоръл. Около нея обаче имаше само обикновени стени и под, облицовани със стандартни плочки. Можеше да е коя да е баня, мазе или търговска сграда в града.