Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Седнах на стъпалата отпред и попълних „Минерва“ в седемте квадратчета. Името и анаграмата изчезнаха от екрана на телефона ми и остана само думата „трансмутация“. Значи отговорът ми беше верен. Какво ли означаваше това обаче?

Спомних си за погребалната урна, която бях открил в къщата на Вандерлин, пълна с мътни скъпоценни камъчета. Може би това бяха долнокачествени диаманти, но в урната нямаше нищо друго — никакви насоки към скривалището. Десетина минути помислих и върху това, докато накрая не се сетих за нещо, което Корин беше казала.

Много е странно това, което направи с нея.

Тогава си бях помислил, че говори за донякъде перверзните отношения между майката и сина. Но дали не искаше да каже нещо друго? Корин вдигна телефона веднага след като позвъних.

— Радвам се, че звънна, Джон! Съжалявам, че не ти се обадих по-рано.

— Няма проблеми, Кори. Слушай, чудех се за нещо, което ти каза. Когато разговаряхме у вас, спомена колко странно било това, което Хал бил направил с Мина. Какво искаше да кажеш?

— Хал не ти ли е споменавал?

— Не. Той кремира тялото й, нали?

— В първия етап да.

— В първи етап ли?

Чух как въздъхна.

— Не се учудвам, че е решил да не се фука с това. Толкова беше странно. Той беше не привързан, а направо прикован към нея. Компресира праха й и го превърна в диамант, който инкрустира в пръстена, който винаги носеше. Така щял да я направи безсмъртна.

— Сериозно ли говориш?

— Да, сега това е възможно. В тялото на възрастен човек има достатъчно въглерод, от който да се получат десетки диамантчета. Произвеждат се по синтетичен път от праха.

— Господи боже мой!

Онемях.

Корин прекъсна мълчанието:

— Трябва да ти кажа още нещо за Хана Джафри.

— Намери ли я?

— Открих нещо в един иракски новинарски блог. Никой вестник не би публикувал снимката, която бе качена там. Направо да си изповръщаш червата. Чувал ли си за едно място на име Тел ал-Рима? Намира се някъде в Ирак.

Това е мястото, където Томас каза, че Джафри вероятно е отишла, след като напуснала лагера в Ниневия.

— Да, чувал съм.

— Очевидно тя и гаджето й са изчезнали от археологическия екип в Тел Афар през април. Районът бил пометен от страховита пясъчна буря. След като времето се оправило, започнали да ги търсят. Първо открили Хана, завързана за един кол. Било брутално. Убили са я с камъни. Един от членовете на екипа казал, че лицето й било неразпознаваемо.

Пригади ми се.

— Господи, това е ужасно! Заловили ли са извършителите?

— Намерили са и тялото на приятеля й недалеч от нейното. Подозират го. Коляното му било наранено, но полицията смята, че я е убил и после е попаднал в бурята. Още в лагера двамата са се карали за нещо.

А дали някой не е помогнал на приятеля?

Необходими ми бяха няколко минути да се успокоя достатъчно, за да продължа разговора.

— Там ли си още?

— Да, просто размишлявам.

— Джон, не искам да ти се меся, но тази история е просто ужасна. Всичко наред ли е с теб?

— Пазя се.

— Много се надявам да е така. Изрових и друга информация. Не е кой знае какво, но може би ще ти е от полза. Истинското име на Ериния Хейнс е Ериния Хансен. Тя не е била уволнена, както каза ти. Била е експерт по трансхуманизъм и е напуснала Министерството на отбраната с почести.

— Какво означава трансхуманизъм?

— Това са технологии за повишаване на физическите и умствените способности на хората. Нещо като при киборгите.

Хейнс беше казала, че е учила в Масачузетския технологичен институт, така че това беше напълно възможно.

— Много ти благодаря за всичко, Корин. Наистина ми помогна.

— Няма проблеми. Обаждай се. Не изчезвай пак, нали?

— Обещавам.

Затворих и се замислих за трансхуманизма. Чудех се дали няма нещо общо със съкровището, към което водеше гравюрата на Наум. Досега мислех, че трансмутацията означава превръщането на основни метали в злато, защото това беше обичайният смисъл, който се приписваше на думата. Тя обаче можеше да означава всяка промяна и даже еволюцията. Когато проучвах думата, се натъкнах на статия, в която се казваше, че в началото са наричали Дарвин трансмутационист. Типична за Хал игра на думи — от човешката плът до диаманта. От животното човек до напълно нова форма на живот и съзнание. За този ли свръхестествен елемент намекваше Томас? Тези въпроси обаче не водеха наникъде и аз бях все така объркан, както и преди.

Трябваше да се върна на площад „Шеридан“ — последното място, където бях видял някакъв пръстен. Преди да напусна библиотеката, проверих имейла си с надеждата да намеря някакво съобщение от Томас. От него нямаше нищо, но адвокатът ми беше отговорил.