Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Кулата се намираше в едно запуснато ъгълче на парка. Миналата година там беше станало убийство. Да вляза в нея бе равносилно на това да се завържа за електрически стол и да дръпна шалтера. Трябваше да спася Лоръл по някакъв друг начин.

Когато влязох в „Уолдорф“, от небето изръмжа гръмотевица. Дъждът, който вече бе спрял, не бе променил високата влажност — въздухът беше гъст като каша заради потискащата жега. Сякаш градът се намираше в гърлото на вулкан, който всеки миг щеше да изригне.

Добрах се до стаята си и зарових ръце в куфара си, за да извадя пистолета. Сега ми трябваше цялата помощ, която можех да намеря.

Нямаше го. Да не би някой да се бе обадил на охраната и да бяха претърсили стаята ми? Ако беше така, бях свършен — вече щяха да са се обадили на полицията. Ако някой се беше оплакал, охранителите бяха принудени да направят нещо, но за хотел от този ранг бе необичайно да се нарушава личното пространство на клиентите. Пък и кой можеше да им каже за оръжието? Никой нямаше достъп до стаята ми. Бързо се преоблякох и се запътих към братята Закар.

Както обикновено, Ари ме поздрави с въодушевление веднага щом отвори вратата.

— Ей, Джон, чудехме се кога ще те видим. Чакахме те още преди часове. Томас се отказа и слезе в бара. Къде е Лоръл?

— Отвлякоха я, Ари. Какво, в името божие, ще правя сега?

Той се свлече на канапето и зарови лице в ръцете си.

— Лошо. Боя се, че може и да не успееш да я върнеш.

— Що за мръсно копеле е бил Хал, че да ни причини това!

Ари вдигна глава.

— Вече е станало. Трябва просто да продължим напред, това е всичко. Боя се обаче, че има още нещо, което трябва да ти кажа. — Той стана, отиде в спалнята си и се върна с някакво пликче. Зачудих се какво ли ме чака сега.

Ари открехна прозореца и попита дали ще ми пречи, ако запуши. Бръкна в джоба на джинсите си и извади малко сребърно съдче с капак. Преносим пепелник. Измъкна пакет „Житан“, избра една цигара и запали. Стисна я между палеца и показалеца си, дръпна дълбоко и издуха дима с въздишка. После отвори пликчето, бръкна вътре и извади пистолета.

— Томас го намери в куфара ти. Нямаш разрешително за него — видяхме, че серийният номер е изпилен. Много е ядосан, че си го държал близо до нас.

— Бъзикаш ли се? Той няма правото да рови в нещата ми! И как изобщо е влязъл в стаята ми?

— Не трябваше да го прави. Но и ти не трябваше да носиш това, докато си с нас. Томас е тук с фалшиви документи. Ако сме заедно и те хванат с пистолета, или по-лошо, ако го използваш, всички ще загазим жестоко. Така или иначе, Томас го повреди. С него вече не може да се стреля.

— Какво правя аз не е ваша работа! Нека добавя още, че заради решенията, взети от брат ти и Самюъл, Лоръл може да умре.

— Съгласен съм, но сега всички сме в тази… тази попара. Правя всичко възможно, за да ни отърва. Единствената причина, заради която дойдох тук, бе да наглеждам Томас, а сега се налага да отлетя за Лондон утре рано сутринта. Не искам да заминавам, без да съм сигурен, че между вас има мир.

— Не отговори на въпроса ми. Как е влязъл в стаята ми?

— Когато се опитваш да оцелееш в Ирак през две войни и многото мръсотии помежду им, бързо научаваш някои неща, от които хора като теб не се нуждаят. — Той остави пликчето на леглото до себе си.

— Защо трябва да ходиш в Лондон?

— Напреднах в журналистическото разследване, за което ти казах. Това е и проблемът — имах твърде голям успех и някои висшестоящи лица в щатския парламент са дочули за това. Отправиха ми сериозни заплахи и накрая ме отзоваха в Лондон. Искат да си почина известно време, докато не получа ново назначение.

— Значи шефовете ти се отказват от материала?

— Не. Вероятно ще потърсят услугите на някой местен журналист на свободна практика, който е по-неизвестен от мен и може да рови надълбоко, без да го усетят. Искат да ме защитят.

Цигарата му беше изгоряла до половината. Той въздъхна и я угаси в пепелничето си.

— Този ужас, който се случи с Лоръл, е ежедневие в Ирак. Отвличат, взривяват, убиват хора без никаква причина. Точно преди да дойда тук, с един репортер тръгнахме от Багдад към Ал Насирия, за да отразим една новина. По пътя видяхме само адска жега и пустош. Често срещахме американски товарни камиони, подобни на демонични прилепи. Двайсетина минути след като бяхме отминали един конвой, видяхме нещо пред себе си. Отначало — само някакво светло петно край пътя, нещо като парче развяващ се бял плат. Когато приближихме, осъзнахме, че е юноша, облечен в тоб 50 50 Традиционен арабски халат. — Бел.прев. . Момчето правеше няколко крачки към средата на пътя, а после се връщаше обратно, олюлявайки се, сякаш там имаше някаква невидима граница, която не можеше да прекоси. През цялото време плачеше. Направо пищеше. Плачеше и махаше с ръце.