Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Знам. Най-сетне се свързах с приятелката си. Ще ме приеме за няколко дни.

— Чудесно! Къде живее тя?

— Близо до Ню Хейвън. Идва дотук един-два пъти седмично. По-късно ще мине да ме вземе.

Компанията й щеше да ми липсва, но животът ми щеше да стане много по-лесен, ако се налагаше да се тревожа само за себе си.

— А и ти напълно си се вманиачил в тази работа. Трябва да се откажеш. Няма ли къде да заминеш за малко?

Сетих се за преследването край пристанището.

— Така или иначе ще ме открият.

Тя прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Струва ми се, че дълбоко в себе си обичаш приключенията. Каза, че ще предадеш гравюрата на ФБР. Вярно ли е това? Представи си колко пари можеш да спечелиш от нея — не е възможно да не се изкушаваш.

— Такова изкушение е за глупаците. Този предмет ще ме вкара право в затвора. Някой дилър с дълъг опит и изключително дискретни клиенти от чужди държави може и да успее да я продаде, но аз още не съм на това ниво.

— Цялата колекция на Питър е разпродадена, нали?

— Доколкото знам, да. Аз лично продадох всички предмети, които включихме в каталога.

— Трябва да видиш каква каша е в архивите. Вината не е само на Хал — документите на майка му също са пълен хаос. — По бузите й закапаха сълзи. Не бях сигурен какво очаква от мен. Приближих се до нея просто за да й покажа, че съм там, но без да я притеснявам по никакъв начин.

— Какво има?

— Ще ми се с Хал да бяхме опитали да се съберем отново. Такива надежди хранех след смъртта на Мина! Хората ни казваха, че не сме един за друг. У него обаче имаше неща, за които никой не знаеше. Той никога не се е опитвал да ме контролира. Винаги е ценял гледната ми точка и винаги ме е подкрепял, дори и решенията ми да не са били винаги най-разумните.

Главата й леко клюмаше. Потри бузата си с длан, сякаш за да потисне напиращия плач. Прегърнах я с намерението да я успокоя. Но жестът на утешител бързо се превърна в нещо друго. Гърдите й се притиснаха в моите. Зарових лице в копринената й коса, целунах шията й, а после и устните. Опитах се да задържа напора на страстта си, но старанията ми бързо се стопиха във въздуха.

Тя се отдръпна от мен с нежелание.

— Виж — каза. — Част от мен го иска, но сега ми трябва малко време. Нищо няма да загубим, ако почакаме.

Измърморих нещо утвърдително в отговор, макар че истинските ми чувства бяха абсолютно различни. Когато тя се върна в стаята си, сграбчих шишето с вино и го пресуших. Чувствах се отхвърлен, макар да знаех, че не бива да реагирам така. Опитах се отново да се съсредоточа върху играта на Хал, но усетих, че се унасям.

Не съм сигурен какво ме събуди. Може би беше течението, навяващо в стаята дъждовни капчици, които потракваха по пода. Погледнах към часовника — часът беше 21:15.

Затътрих се към френския прозорец. Терасата изглеждаше мрачна и неприветлива. Остатъците от храната се давеха в чиниите. Свещникът беше паднал и една от свещите бе прогорила черна дупка в покривката, преди да угасне.

Затръшнах прозореца и едва не паднах на хлъзгавия под. Стана ми студено и, честно казано, малко притеснено, че бях заспал така. Погледнах в будоара. Беше празен. Лоръл я нямаше. Повиках я, но тя не отговори.

Защо бяха угасени лампите? Спомних си, че бях затъмнил светлината в дневната, но не я бях изключил. Сигурно Лоръл го беше направила, когато е видяла, че спя. Затърсих ключа на стената и го щракнах. Студена флуоресцентна светлина заля синкавобялата кухня.

Дали не беше отишла в призрачната стая? Отправих се натам. Когато отворих вратата, странният аромат, който бях забелязал преди, нахлу в коридора, но самата стая беше тъмна и празна. В коридора обаче имаше още едни стълби. Навремето, когато Мина организираше приеми и канеше гости, оттук минаваше прислугата. Стълбата водеше до обширния горен етаж, където имаше спални, бани, килери и вестибюли. Сигурно Лоръл бе отишла там, вероятно за да не ме събуди. Не намерих ключ за осветление на стълбището и затова се запрепъвах нагоре в мрака. Дървените стъпала застенаха под краката ми. Стигнах до тъмния каньон на вестибюла и спрях. Наклоних глава настрани като куче, за да чуя дали Лоръл не шумоли някъде.

Не чух нищичко и затова я повиках отново. Гласът ми отекна от стените като планинско ойларипи. Тръгнах напред с протегнати ръце, докато не докоснах стена. Вкопчих се в дървените панели и се затътрих по коридора.

По едно време напипах ключ за лампа. Когато го натиснах, редицата антикварни аплици по стените оживя. Продължих напред, отварях врата след врата и виках името на Лоръл. Ясно беше, че никой не се е качвал тук от доста отдавна. Етажът беше тих и пуст. Потърках ламперията и пръстите ми се покриха с прах. Тревогата ми нарастваше с всяка изминала секунда. Продължавах да търся, въпреки че инстинктът отдавна ми бе подсказал, че няма да я намеря. Когато мозъкът ми най-сетне влезе в синхрон със сърцето, ме обви пелена от скръб. Внезапно намразих този апартамент и ми се прииска да се махна оттук.