Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Представа си нямаш колко прекрасно е това! — Въздъхна и стъпи на пода. — Детектив Джентил ми е оставил съобщение. Утре ще освободят тялото на Хал, така че трябва да подготвя погребението и да накарам адвокатите да ми отпуснат част от парите му за това. Доста имам да свърша.

— Чудесно. Защо не започнеш, докато аз поразмишлявам върху играта? Може да не ти отнеме толкова време, колкото си мислиш.

Разкопчах горните две копчета на ризата си, защото жегата отвън все още ме мъчеше. Лоръл бе настроила климатика на идеалната температура — нямаше и повей от студ. През следващия един час се борих с думите на Хал. Накрая надникнах да проверя какво прави тя. Още беше на телефона и докато говореше, си играеше с нещо на бюрото. Като че ли някакъв пръстен.

Копчетата на печката от неръждаема стомана в кухнята още бяха обвити в опаковъчен целофан. Знаех, че Хал се препитаваше от храна, поръчана по телефона, и предположих, че в редките случаи, когато готви, Лоръл е магьосница на микровълновата.

В хладилника открих чаена чаша, пълна с мухлясало брюкселско зеле, парче камамбер и стек газирана вода „Перие“. Бях намислил да забъркам салата, но се наложи да се откажа. Извадих сиренето и го сложих на един красив кристален поднос за торти. За разлика от хладилника, кухненските шкафчета бяха претъпкани с пуканки, кутии с кашу, буркани с гръцки маслини, руски хайвер от севруга, каперси, пушени канадски стриди, пакетчета с бисквити и солети, пликчета с мексикански чипс и черен шоколад.

В отделението за охлаждане на вино имаше една бутилка хубав ризлинг „Шлос Лизер“. Сух и освежаващ. Отворих две пакетчета с различни солети и ги подредих около сиренето. После намерих една стъклена купа от същия сервиз като подноса, която подхождаше идеално на маслините. Отворих консервите със стриди и ги изсипах в една купичка. Шоколадът намери мястото си в отделна чиния.

Извадих сребърни вилици и ножове от едно чекмедже в трапезарията и намерих ленена покривка и салфетки с надписи на латински и избродирани със златни нишки по ръбовете инициали НКВ. Прибавих свещник с три жълтеникави восъчни свещи. Натрупах всичко на един поднос, излязох на терасата и подредих красиво едната маса.

По вечерното небе потрепваха лавандулови отблясъци. Избърсах масите и столовете от дъждовната влага и заслоних свещите с длан, за да ги запаля. За щастие, те не угаснаха. Край балюстрадата бяха подредени няколко слънчеви лампи и саксии с храстчета и цветя. Когато се обърнах за да вляза, забелязах огромна нощна пеперуда, която кацна на глобуса на една от лампите. Крилцата й се размахваха бавно и хармонично — сгъваха се и пак се разтваряха. Вечер летят само женските. Бях смаян, че една нощна пеперуда бе успяла да се издигне толкова нависоко.

Когато се върнах вътре, Лоръл сякаш не ме забеляза.

— Искаш ли да вечеряме на терасата?

Подадох й ръка и я изведох навън. Когато видя наредената маса, тя се изчерви.

— Колко си мил!

Налях вино и се чукнахме.

— За теб — казах и оставих чашата си. От ръбчето й протече капка вино и остави петно на покривката. Чух как майката на Хал вие от гроба си.

— Успя ли да напреднеш с подготовката?

— Открих погребална агенция, от която се съгласиха да поемат всичко, а адвокатите ми ще освободят достатъчно пари, за да покрия разходите. Камък ми падна от сърцето. Сега ще трябва да известя познатите.

Тя отиде до парапета и се облегна на него. Вече целият град светеше — милиони Звездици в урбанистичната галактика. В далечината плоското, тъмно тяло на Хъдсън изпъкваше с отсъствието на светлина. Високите сгради сияеха със златистото зарево на отразения залез. Под тях се точеха светлинни панделки, отбелязващи вертикалите и хоризонталите на улиците и шосетата. Неоновите реклами сияеха в отровнозелено, алено и синьо. На тази височина уличният грохот едва се чуваше. Укритият в дълбоките сенки водоливник разглеждаше града от гнездото си и сякаш събираше сили, за да се нахвърли на нищо неподозиращите тела на улицата.

— Джон, аз ще замина. Трябва да се махна от играта на Хал. Този проблем е твой, не мой, и аз вече се уморих. Толкова много ми се струпа, че нямам сили за нищо. Пък и изходът от всичко това по никакъв начин не ме касае.

— За съжаление алхимиците мислят, че и ти си замесена.

— Няма да им позволя да ръководят живота ми. Доколкото помня, съм жена на двайсет и четири години, която е способна сама да взема решения.

— Но нали вече говорихме, че не можеш да останеш тук.