Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Седмият стих: „Речните порти се отварят и дворецът се разрушава“, често се цитира като доказателство, че книгата е пророческа. — Той се обърна към Томас. — Може би тук вие можете да ни помогнете.

Томас най-сетне изглеждаше доволен, че го включват в разговора.

— Засега не са открити веществени доказателства, че в Ниневия е имало потоп. Огън да — целият град е бил опожарен. Разкопани са само пет от петнайсетте градски порти на Ниневия — Халзъ, Шамаш, Адад, Нергал и Мушки. Оръжията и скелетите, открити край портите Халзъ и Адад, накараха някои археолози да избързат с предположението, че там е бил разгарът на битката. Знаем обаче, че от двете страни на мястото, където река Хоср е влизала в околностите на града, е имало още две порти. Напълно възможно е враговете да са нахлули първо оттам и да са пуснали армиите във вътрешността на града. Вероятно стихът означава точно това.

— Нещо толкова конкретно предполага, че авторът е бил свидетел от първа ръка, а не пророк — съгласи се Уорд. — Накратко казано, ето кой мисля, че е бил Наум, без значение дали това е истинското му име, или не. Един надарен еврейски писар, който като млад е бил отвлечен в Ниневия, за да работи за прословутия тиранин Ашурбанипал. Царят събрал огромната библиотека от плочки, която бе разкопана в Ниневия. Повечето от тях са копия на вавилонски текстове, което ни показва, че той се е нуждаел от много даровити писари. В книгата на Наум се употребяват асирийски думи и изрази, което е още едно доказателство за твърденията ми. Предците на самия Наум вероятно са преживели ужаса от асирийските нападения над Самария. Само това е достатъчно, за да обясни почти личната нотка на омраза, която се усеща в книгата.

Намесих се с един въпрос:

— Но когато Ниневия е паднала, Наум не е ли бил вече старец според тогавашните разбирания?

— Да — отвърна Уорд. — Вероятно е бил над шейсетгодишен и не му е оставало много време. — Той започна да свива пръсти, за да отбелязва мислите си. — Първо, в единия от пластовете си книгата е писмо, което дава на познатите на Наум в Юдея разказ на очевидец на битката. Второ, тя изпраща послание към народа на Юдея и ги предупреждава да не почитат идоли и чужди богове. Трето, тя има още една функция — да противостои на огромната власт на богиня Ищар върху сърцата и умовете на хората. И четвърто, книгата задоволява нуждата на самия Наум да изкаже отмъстителните чувства, които го прояждат отвътре. Той буквално злорадства над падението на Ниневия.

Разбира се, никой от нас не спомена за петата цел на книгата — тайното послание на Наум за скривалището на богатствата на Ашурбанипал.

Благодарихме на Уорд за помощта му, излязохме от дома му и тръгнахме по Девето авеню, изгубени в размисли върху току-що чутото. Мълчанието наруши Томас:

— Не съм сигурен, че съм съгласен с всичките му становища, но Уорд е прав за едно — гравюрата е написана след падането на Ниневия.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Датирахме я до 614 г. пр.н.е.

— Мислех, че методите за датиране не са чак толкова точни.

— Самюъл ни каза, че надписът на долната част на гравюрата показва датата — разбира се, според акадското летоброене.

Още не бях забравил лошото отношение на Томас досега, затова затърсих начин да се отърва от семейство Закар. Неочаквано извинението дойде от Лоръл.

— Хвана ме мигрената — каза тя. — Накрая едва успявах да седя кротко на мястото си. Очите ми се премрежват. Когато дойде голямата болка, ще бъда пълна развалина. Всичко е заради силната влажност.

— Няма ли лекарство за това?

— Имам хапчета, но са вкъщи.

— Да идем до някоя аптека? — предложих.

След по-малко от минута лицето й премина от обикновена бледност към тебеширена белота.

— Можем да ти спрем такси. Ще идем до „Уолдорф“, а после ще се съберем всички там.

Изпратих Лоръл до апартамента на Мина, като зорко следях за знаци, че ни следят. Когато стигнахме до сградата, Лоръл се качи, а аз останах долу. Облегнах се на оградата на малкия триъгълен парк от другата страна на улицата. Оттук имах отлична видимост към тротоара и платното. Почаках двадесет минути, без да видя и следа от Ериния. Накрая влязох и намерих Лоръл просната на канапето в дневната.

— По-добре ли си?

— Главата ми да, благодарение на хапчетата, поне засега. Но ме заболяха краката. Не трябваше да слагам тези токчета.

— Това е поправимо. Имаш ли някакъв лосион?

Тя порови в чантата си, извади тубичка крем и ми я подаде. После затвори очи и се отпусна върху възглавниците. Беше боса. Видях около петите и кутретата й яркочервените следи, които заплашваха да се превърнат в мехури. Изстисках малко крем върху дланите си. Миришеше приятно на плодове — нещо като зреещи ябълки. Докоснах горещата й и влажна кожа. Започнах да я масажирам с бавни, нежни движения. Ъгълчетата на устните й се повдигнаха нагоре от удоволствие. Без да отваря очи, тя промълви: