Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Не те е застрелял, а те удари с електрошок — поправи ме тя. — Какво си направил с гравюрата?

Все още замаян, аз се повдигнах и седнах. Вдишах мъчително няколко пъти, свих треперещия си юмрук и замахнах яростно към нея. Тя се отдръпна с лекота и болезнено изви ръката ми зад гърба. После извади електрошока.

— Още ли искаш? Този път ще пратя хиляда и петстотин волта право в слепоочието ти.

— Тогава никога няма да я намериш.

Тя се намръщи.

— Добре, вече се повтарям. Къде си я сложил?

— Не беше там.

— Лъжеш! — Тя щракна някакво копче на електрошока и го притисна към слепоочието ми. Иззвъня телефон. Тя бръкна в чантата си и го извади. След кратък и напрегнат разговор погледна през прозореца и се обърна с усмивка към мен.

— Почти приключихме — каза. — Сега той ще дойде да те види.

— Който и да е той, майната му и на него.

— Тогава ще те принудим да запееш.

Колата отби в един голям паркинг, който вероятно принадлежеше на сградата на Тридесет и четвърта западна улица. Спряхме до една товарна платформа. Ериния и шутът грубо ме изблъскаха навън и ме преведоха по няколко стъпала, които отвеждаха до стоманена врата.

На пръв поглед стаята, в която влязохме, ми напомни на луксозен погребален дом за богаташи. Всеки сантиметър от пода бе покрит с дебел плюшен мокет с цвета на гъби. На старинния скрин в стил Кралица Ана стоеше голяма сребърна ваза. Скринът беше така лъснат, че вазата се отразяваше в плота като в огледало. В долната му част бяха гравирани древните символи на петте планети, които бях видял в сайта „Алхимически архиви“: Юпитер, Венера, Марс, Сатурн и Меркурий. Във въздуха се чувстваше наситен аромат, сякаш някой се бе опитал да прикрие лоша миризма с евтин флорален спрей. Мястото бе някак приглушено и ме накара да затая дъх, сякаш се намирах в чакалнята на спешното отделение или край гроб.

— Седни тук. — Ериния посочи редица фотьойли. Огледах се из стаята с надеждата да намеря изход, но чух гласа й зад себе си.

— Мисля, че този път ще си поговорим по-откровено.

Когато се обърнах, видях на няколко крачки от себе си Джейкъб Уорд. Първоначалното ми изумление бързо се стопи. За мен нямаше никакво съмнение, че това беше Юпитер. Не можех да си го представя в друга роля, освен в главната. Мозъкът ми се задейства. Джейкъб Уорд беше познат на Томас. Да не би всичко това да е било инсценировка? Интересът на Уорд към тази историческа епоха беше достатъчно силен, а джобовете му — достатъчно дълбоки, за да може да купи предмета. Но ако гравюрата на Наум беше у него и у Томас, защо сега ме мъчеха така?

— Ще ти призная едно, Уорд — талантлив си. Как успя да прикриеш факта, че не си по-добър от кой да е жалък убиец от „Райкърс“ 53 53 Затвор в Ню Йорк — Бел.прев. ?

Той леко почервеня и прокара длан по челюстта си, сякаш се бях изплюл в лицето му.

— Къде е Лоръл? Веднага ме заведете при нея!

Начинът, по който беше облечен — в черен костюм по поръчка, чисто бяла риза и строга вратовръзка, му придаваше вид на директор на погребална агенция. По лицето му пробяга тик — единственият видим знак за вътрешното му напрежение.

— Гостуването ви ми беше много приятно, Джон. Хайде и днес да не си разваляме отношенията.

Той пристъпи напред и ме потупа по рамото като добър чичо. Отдръпнах се рязко от пухкавата му ръка. Не бях в настроение за престорени любезности.

— Не ми отговорихте. Казах, че искам да я видя.

— Ами ако откажем? Сигурно ще тръгнете към нас с две димящи дула? — Той се разсмя. — Медисън, гледайте на това като на кучешки бой. Ние сме ротвайлерите, а вие сте пудел — и то от дребните. Нямате шанс. Хайде да поговорим някъде другаде — оттук постоянно минават хора.

Ако излеех гнева си, вероятно щях да се почувствам по-добре, но нямаше да помогна на Лоръл. По-добре беше засега да играя по свирката им и да потърся някакъв начин да обърна нещата в своя полза. Тръгнахме по коридора и стигнахме до един асансьор. Шутът отиде нанякъде и остави Ериния да ни пази. Уорд натисна копчето за петия етаж. Слязохме в една грамадна стая. Беше висока поне колкото два етажа, кръгла и изключително просторна. Нямаше прозорци; предположих, че онези, които се виждаха отвън, са били зазидани. На стените имаше скъпи лъскавобели тапети. Красивият купол на тавана се увенчаваше от овален прозорец с бронзова рамка. Виждах кръгче небе над главата си, но светлината идваше главно от скрити лампи, които вероятно бяха монтирани зад корниза. В помещението витаеше неземна, студена атмосфера. Край извитите стени бяха подредени специално изработени шкафове със стъклени врати. Уорд описа широк кръг с ръка.