Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Мисълта за моето наследство ме върна към седмия ми рожден ден — буреносен ноемврийски следобед, когато Самюъл и аз пътувахме към едно от любимите ни места — град на брега на езерото Онтарио, където живееше един близък приятел на семейството ни. Колко различни бяхме дори тогава, даже без да смятаме четиридесетгодишната разлика във възрастта ни. Аз бях буен и взискателен, а Самюъл — резервиран и спокоен. Понякога ми се струваше, че размишлява дори преди да направи крачка. Когато пораснах, станах по-висок от него. Косата ми бе буйна и черна, а очите ми издаваха общия ни средиземноморски произход. Неговите очи бяха бледосиви, а кожата и косата — толкова светли, че приличаше на скандинавец.

В този ден около нас нямаше жива душа — само един самотен мъж, който бягаше за здраве, и двойка, която разхождаше лабрадорите си. Кучетата гонеха пръчките, които им хвърляха в езерото, без да обръщат внимание на ледената вода. Докато се влачехме по грубия пясък, Самюъл ме хвана за ръка, а аз се гушнах в него.

— Знаеш ли, Джон — започна той, — около нас е пълно с чудеса, които никога не си правим труда да забележим. Повечето хора са твърде заети с ежедневните си грижи.

Пазачите на парка вече бяха издигнали заграждения от ръждиви на цвят летви, които трябваше да попречат на зимните ветрове да навяват сняг по крайбрежната пътека. По дължината й се точеше лента от окапали листа. Водата бе сива като стомана. Във въздуха хвърчаха пръски от вълните, които се разбиваха в скалите. Не се усещаше и намек от сол, а край водата не се виждаха изхвърлени водорасли. Само това ме спираше да се закълна, че сме на брега на океана.

Помислих върху това, което ми беше казал току-що, и се сетих за един летен следобед, когато седяхме край водата и пълнехме два буркана с парченца цветно стъкло, изгладени и заоблени от вълните.

— Нещо като скъпоценните камъни, които намерих миналото лято ли? — попитах. Бях се изумил, че такива красиви неща могат да си лежат на земята просто ей така и да чакат някой да ги вземе. Най-изобилни бяха зелените и те станаха моите смарагди, а сините — моите сапфири. От време на време се натъквах и на някой кехлибар или на рядък рубин.

— Да, точно така — отвърна Самюъл. — Хайде да се поразтърсим край скалите. Кой знае? Може да намерим нещо.

Скоро забелязахме бутилката, заклещена между два каменни блока. Наложи се Самюъл да ми помогне да я издърпаме. Беше стъклена и бледосиня, с коркова тапа. Вътре се виждаше навит лист хартия с цвят на слонова кост. Тапата бе хлабава и скоро успях да извадя листа от шишето. Самюъл го разстла на един плосък камък.

— Е, Джон — обяви той, — мисля, че намери карта на съкровище.

Ако бях по-голям, веднага щях да разконспирирам постановката. Но като дете едва смогвах да потисна ликуването си, докато двамата с брат ми внимателно изучавахме указанията на картата. Сто крачки към синия смърч, четиридесет към каменната чешма, после към естрадата и обратно към навеса за лодки.

Така стигнахме до една цветна леха, скрита зад кедров плет, където, колкото и да беше странно, още крееше една бледа роза.

— Съкровището лежи под знака на розата, така пише тук — обади се Самюъл.

Хвърлих се на ръце и колене и нападнах с една пръчка могилата от рохка пръст, върху която се извисяваше цветето. Самюъл коленичи до мен. Стогодишното му туидено сако плющеше на вятъра, а в ноктите му се наби пръст.

Играеше ролята си убедително.

С помощта на хартиена салфетка ние внимателно изчистихме останалата пръст и извадихме малко ковчеже — заоблено от едната страна и квадратно от другата. Типично за Самюъл, то не бе пълно с детски боклуци, а с истински ценни предмети. Отворих малка мрежеста кесийка, в която имаше седем жълтици. Извадих ги и заразглеждах необичайните изображения върху тях, като изпитвах тежестта им в дланта си. Вътре имаше и меден диск, позеленял от старост, върху който бе гравиран образът на птица. Намерих още цилиндричен каменен печат и златен ключ. По-късно опитах ключа на всяка ключалка вкъщи, но така и не открих какво отваряше. Ковчежето съдържаше и малка емайлирана кутийка, в която лежеше карамелена на цвят камея с профила на жена. На гърба й видях надпис, изпълнен с букви, които не разбирах.

— Пази ги на сигурно място — посъветва ме Самюъл. — Един ден ще разбереш стойността им.

Мобилният ми изцвърча и ме върна в настоящето. Погледнах часовника си. Беше почти дванайсет и половина.

Вдигнах телефона с надеждата да чуя гласа на русата жена, но вместо нея се обади Хал, който ужасно заваляше думите. Успях да разбера само името си и нищо друго. Последваха около петдесет секунди пъшкане и бавно, накъсано дишане. Накрая гласът му се изчисти.