Дороти Макинтош: Вавилонската вещица

— Чудо е, че оцеля, Джон — казваха, но тонът им говореше съвсем друго.

Носех този мрачен миг от магистралата върху себе си като червен белег от жигосване.

За да избегна нови случайни срещи, нарочно пристигнах на празненството на Хал Вандерлин късно. Надявах се, че тълпата вече се е стопила. Изобщо не бих си правил труда да идвам, но напоследък Хал умело ми се изплъзваше и не отговаряше на обажданията и имейлите ми. Все още ми дължеше значителна сума и това събиране бе единствената сигурна възможност да го открия.

Като дете прекарвах часове, бродейки из огромната къща на семейство Вандерлин. Губех се в сумрачния лабиринт на залите й, отварях врати, водещи към притихнали стаи. Повечето пазеха мебели от отдавна отминала епоха — кресла, тапицирани с дамаска в бургундско червено, оградена от орехова дърворезба, ръчно плетени дантели, които покриваха облегалките за ръцете и главата. Гардеробите, библиотеките и бюрата излъчваха аромат на камфор и старинен махагон. Призрачна къща. Такава ми се струваше тогава.

Наричах любимата си стая там „стаята за изчезване“. За едно малко момче огромното, правоъгълно помещение на последния етаж изглеждаше необятно. На противоположните стени висяха две грамадни огледала. Ако застанех точно между тях, виждах отражението си, което се умножаваше до безкрай. Щом се изморях от самотните си игри, изтичвах през кухнята към задния двор, който беше истинска джунгла от дървета и избуяли храсти. Заострях пръчки и привързвах парчета връв към клони — така си правех лъкове и стрели. После лягах и чаках някой циклоп да връхлети от храстите или пък някой великан да слезе от дървото.

Дори и тези невинни спомени сега ми изглеждаха опетнени от смъртта на Самюъл.

Когато пристигнах на празненството, бяха останали само истинските натегачи. Един от тях — професор Колин Рийд, заграждаше някаква светлоруса жена с порцелановосини очи, която явно току-що бе завършила и затова можеше да бъде сваляна без притеснения за етиката. Тесните панталони и прилепналата копринена блуза подчертаваха чудесно стегнатото й, добре тренирано тяло.

Рийд се отдалечи, вероятно за да донесе питиета. Докато се оглеждах за Хал, жената улови погледа ми. Усмихнах й се.

— Аз съм Ериния — каза тя, когато се приближих достатъчно, за да се чуваме.

— Джон Медисън. — Тя се приближи още малко.

— На булката или на младоженеца сте приятелка? — попитах.

Забелязах, че очите й се разшириха. Тя се засмя. Ирисите й бяха вцепеняващо сини, толкова ярки, че се почудих, да не би да използва от онези контактни лещи, които подсилват цвета.

— Да, не е ли странно — рече тя. — Понякога тези университетски купони наистина са смъртоносни, като сватбата на втория ти братовчед.

— От Нюйоркския университет ли сте?

— Не, завърших Масачузетския технологичен институт. А вие?

— Колумбийския. Но преди доста време. С Хал се познаваме от години. Приятели сме от деца, а напоследък и бизнес партньори.

— Той не беше ли преподавател?

— Да. Аз пък съм търговец на изкуство. Той продаде няколко артефакта с моя помощ.

— Търговец на изкуство значи. Доста екзотично. Сигурно сте милионер. — Тя се изкиска, за да ми покаже, че само ме дразни.

— През ръцете ми минават милиони долари. Винаги ми става лошо, когато гледам как приключват пътя си в нечия чужда банкова сметка. Трябваше да се посветя на хедж фондовете.

Това предизвика нова усмивка.

— Значи сте приятел на Хал, така ли? — попита жената.

— По-големият ми брат и бащата на Хал бяха приятели. Самюъл винаги ме водеше тук, когато идваше на гости и когато Хал се прибереше от интерната или от летните лагери, прекарвахме много време заедно. Той нямаше много други приятели тук, в града. А вие откъде го познавате?

Тя не отговори. Видях как хвърли бегъл поглед към другия край на стаята. На вратата се показа Рийд. Хвърчащата му светла коса, която сякаш стърчеше вертикално от скалпа му, изглеждаше разбъркана, а зачервеният му нос показваше, че това далеч не е първото му питие. Хвърли ми убийствен поглед — знак, че не се радва как съм обсебил обекта на желанията му.

По принцип бих отстоявал позицията си, но сега трябваше да открия Хал.

— Извинявайте, че не мога да остана да си поговорим. — Извадих визитната си картичка и й я подадох. — Трябва да се видя с Хал. Обадете ми се, ако искате да се срещнем за по кафе или нещо друго.

Тя бегло разгледа картичката и я пъхна в дамската си чанта.