Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Томас Закар наведе глава и притисна длани към ушите си, сякаш ако се престореше, че кървавата баня около него я няма, тя щеше да изчезне. Но виденията не пожелаха да избледнеят. Орди грабители разбиваха стъклените витрини с картечници и трупаха в ръчни колички глинени съдове, като ги лющеха и напукваха.

Почти целият архив на музея бе струпан на пода и подпален. Документите горяха като погребална клада. Томас падна на колене и се опита да изгаси огъня с голите си ръце. Брат му Ари, който бе много по-едър от него, го издърпа настрана.

— Престани, Томас! Ще се нараниш.

Томас се изтръгна от ръцете му и се хвърли към един от грабителите, който се канеше да отреже главата на скъпоценна статуя от Хорсабад 5 5 Съвременното име на асирийската столица Дур-Шарукин, построена през 706 г. пр.н.е. от цар Саргон II. Днес Хорсабад се намира в Северен Ирак, на 15 км от град Мосул. — Бел.прев. с автоматичен трион. Машината бе предназначена да цепи мека дървесина. Острието й можеше да повреди пясъчника и напълно да унищожи скулптурата. Томас се метна върху вандала, който размахваше въртящия се трион. Ари сграбчи брат си, обви яките си ръце около кръста му и успя да го издърпа навреме.

— За бога! — кресна той. — Ще те убият!

Ари се огледа диво наоколо. Не знаеше как да постъпи. Това бе царството на брат му. Томас познаваше лабиринта от коридори и зали в музея много по-добре от него. Рижият и блед Ари изпъкваше в тази обстановка и ги правеше още по-уязвими. Токът бе прекъснат и в коридорите цареше сумрак, пронизван само от лъчите на слънцето. Мястото приличаше на гигантска гробница. Най-масивните предмети, твърде тежки, за да бъдат местени, бяха покрити с предпазни савани и приличаха на грамадни великани, очакващи погребението си.

Ари успяваше да различи през маранята гигантските ламасу — крилати бикове с човешки глави, които пазеха входа към Асирийската галерия.

— Ела насам. Помогни ми. Не знам накъде да тръгна — помоли той брат си. Притисна го към един от каменните стражи и не му позволи да се измъкне.

— Дишай дълбоко и се успокой.

Томас се опита да се освободи от хватката му.

— Трябва да изляза навън. Наблизо има танк.

— Директорът вече опита. Три пъти ходи до хотел „Палестина“, за да моли военните за помощ. Отказаха му. Ела, Самюъл ни чака. Вече закъсняваме.

— Не мога. Ще заприличаме на тези крадци.

— Да не предпочиташ да им я оставиш тук?

Томас направи още един слаб опит да му се опъне, но Ари бе непреклонен. Тръгнаха по сложна плетеница от затъмнени коридори и стигнаха в една малка и прашна зала за реставрации.

Там ги чакаше дребно старче със сковано от тревога лице. Когато видя двамата братя, Самюъл Дякос въздъхна облекчено.

— Най-сетне дойдохте. Толкова се тревожех!

Томас стисна устни в мрачна черта.

— Да започваме тогава. Прости ни, господи!

На пода лежаха разпилени парчета от счупени глинени съдове. Сякаш през стаята беше преминала вихрушка.

Самюъл почти не го чу. Забърза с пъргава младежка стъпка към редица претъпкани рафтове до стената. Ари опря рамо о най-крайния и го отмести. Зад него се криеше малка, квадратна стоманена врата. Самюъл коленичи.

— Ключалката май не е пипана.

Той направи знак на Ари да донесе един брезентов чувал и да го постави върху дългата маса, отрупана с памучни платна, четки и измервателни инструменти, предназначени за няколкото таблички и парчета от каменни гравюри, които лежаха наблизо.

Самюъл отключи стоманената врата и надникна в сенчестия сумрак.

— Още е вътре. Стигнахме навреме.

Той издърпа тежката, продълговата базалтова плоча и внимателно я положи на масата.

На вратата се появи силует в черно с преметната през рамо раница. Самюъл се занимаваше с гравюрата и отначало не го забеляза, но Ари и Томас се втурнаха да преградят пътя на човека. Крадецът свали чантата си и внимателно я постави на пода. После тръгна към Самюъл.

— Ще взема това — каза.

— Махай се от тук — хвърли се към него Томас.

Крадецът го изрита жестоко право в слабините. Томас се преви на две от болка и падна. Военният нож проблесна в ръката на натрапника. Ари прекрачи брат си, блокира замахващата ръка, която държеше оръжието, и брутално заби юмрук в гърдите на крадеца. Той се олюля, но успя да извърти ножа така, че наточеното му като бръснач острие поряза дълбоко дланта на рижия. През грозните ръбове на раната шурна кръв.

Крадецът държеше оръжието си готово за удар. Вярваше, че ножът притежава обоняние за кръвта. Точно както върбовите пръчици намираха подземната вода, той можеше да надуши къде има артерия и да я пререже на мига.