Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Не! — Самюъл протегна гравюрата, която вече беше увил в памучно платно. — Ще ти я дам. Вземи я. Не ги наранявай повече!

— Ти си стар. Така или иначе, не можеш да ме спреш — изхили му се презрително крадецът, вдигна раницата си и я подаде на Самюъл. — Сложи я вътре.

Старецът се подчини.

Откъм входа се чу грохот — няколко грабители тикаха количка през вратата. Те се заковаха на място, когато видяха падналия на пода Томас и Ари, който стискаше ръката си и вече едва успяваше да спира бликащата кръв.

Крадецът грабна раницата си и тръгна към вратата. Насочи острия връх на ножа към вандалите.

— Отдръпнете се.

Ужасените мъже изпуснаха дръжките на количката и отстъпиха назад.

Крадецът изчезна в тъмния коридор зад гърбовете им.

Навън нощта вече беше паднала. Във всички посоки търчаха хора — бели призраци в мрака, чиито ръце преливаха от груби торби от лико и кашони. Един носеше компютърен монитор, а кабелите се подмятаха около врата му като панделки от рожден ден. Друг влачеше канапе, чиито хромови крачета чертаеха бразди в прахта.

Когато най-сетне стигнаха до тойотата, Томас гневно се тръшна на шофьорската седалка. Ари се качи, като стискаше грубата памучна превръзка около дланта си.

Самюъл се настани на задната седалка и остави брезентовия си сак на съседното място.

— Сега всичко ще се нареди — каза той. — Най-лошото мина.

— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Томас. — Това беше тотален провал.

— Все още сте живи. Това е много по-важно.

— Послушай го, Томас — обади се Ари. — Прав е.

— Във всеки случай — продължи спокойно Самюъл, — не му дадох истинската. Нашата гравюра е в чантата ми. Потегляй. Трябва да се махаме от тук.

В покрайнините на Тел ал-Рима, Ирак

20 април 2003 г.

Слънцето, което печеше точно над главата на Хана, й подсказа, че вече е обед. Жегата бе превърнала тялото й в отпусната дрипа. Клепачите й горяха. Копнееше за вода — за усещането как студените капки се стичат в гърлото й, за обраслите с тръстика езера край Тигър, за ледената влага по древни каменни стени. Пречупваше се и го съзнаваше.

На зазоряване грубите ръце на мъжете я бяха завлекли до една запустяла кариера. Бяха извили ръцете й назад и ги бяха завързали за някакъв стълб. Лопатите и беловете, с които бяха копали дупката, пръстта от която се извисяваше като пирамида чак до кръста й, лежаха безразборно нахвърляни в краката й.

Хана видя, че тримата мъже се връщат. Навеждаха се и събираха камъни, големи колкото детско юмруче — достатъчно масивни, за да пуснат кръв, но не и да причинят бърза смърт. Натрупаха ги на купчинка край ръба на кариерата.

Единият от мъжете се отдели от групата и се спусна по склона към нея. Беше слаб, с буйна черна коса, в контраст с кожата му — неестествено бяла за човек, прекарал много часове под безмилостното слънце. На лявата му китка личеше татуировка от червено мастило. Дръпна шала й и го остави да виси свободно на врата й. Наведе глава, докато лицето му се оказа на сантиметри от нейното, и понижи глас, така че само тя можеше да го чува:

— Къде отнесоха гравюрата? Кажи ми и ще те пощадя.

Хана не отвърна, защото почувства, че я лъже.

— Усещаш жегата, нали, Хана? — Той бръкна в джоба си и извади зелена стъклена бутилка, пълна с вода. Махна запушалката и докосна устните й с мокрото гърло на шишето. Когато тя отвори уста, мъжът жестоко отдръпна водата.

— Ще ти дам колкото искаш вода — само ми кажи.

Тя поклати глава отрицателно. Ръцете й бяха изтръпнали, а тялото й странно леденееше въпреки горещината.

— Не зная — отвърна тя. — Самюъл не ми каза.

— Лъжеш! Ти беше една от най-доверените му асистентки.

— Вече не съм. Нищо не съм чула от него. Той започна да ме подозира след първия ми опит да я открадна.

— Какво ти предложи?

Прищя й се да избухне в циничен смях, но набъбналият език й попречи. От ъгълчето на устата й потече слюнка. Толкова беше уморена! Погледна го и се сети за пясъчните усойници, които се криеха в прахта и чакаха да нападнат първия крак, който преминеше прекалено близо. Очите му приличаха на техните — с тежки, зачервени по ръбчетата клепачи, толкова светли, че изглеждаха почти жълти.

Думите й бяха просто шепот.

— Нищо. Защо ми беше да се съгласявам да мина на ваша страна, ако можех да измъкна пари от Самюъл?

— Откъде тогава той знаеше, че ще дойда в музея? Беше се подготвил. Тази информация е могла да дойде само от теб.

— Много добре знаеш как е тук. Слуховете плъзват бързо. Никой не може да пази тайна дълго.