Дороти Макинтош: Вавилонската вещица

— Не употребявам кофеин, но обожавам дългите разходки по плажа и романтичните вечери.

Бе мой ред да се засмея.

— Ще чакам с нетърпение — отвърнах. Тръгнах си, преди Колин Рийд да довтаса и да развали мига.

Преди да продължа издирването на Хал, влязох в кухнята и заредих „Черно, черно сърце“ на Дейвид Ъшър в плейъра. Усилих звука и отворих прозореца, за да може музиката да излезе навън. Ъшър е написал тази песен за жена, но винаги съм си мислил, че тя спокойно може да се отнася и за мен.

Излязох навън по каменната пътечка. От прозорците струеше мека светлина и озаряваше запуснатата градина. Горещата августовска вечер привличаше уханието на трепетликите и го разсейваше из въздуха.

Поех дълбоко дъх и се почувствах почти доволен.

Открих Хал в малката каменна беседка, седнал на същия стар плетен стол, в който си почиваше и баща му. На задната стена висеше газена лампа, която разпръскваше цитрусов аромат. Един от ръкавите на Хал бе навит над лакътя. Кремавото гумено маркуче пристягаше плътта му така здраво, че кожата му се беше набръчкала.

Когато ме забеляза, той затвори запалката си и остави лъжицата, която държеше, на масата до вакуумирано пакетче със сивкав прах.

— Джон, винаги идваш точно навреме.

Прекрачих през сводестия вход и се настаних на ръба на каменната стена, която ограждаше едната страна на беседката. Погледнах дали някой друг не бе излязъл в градината и посегнах да спусна щорите. От тях изпърха нощна пеперуда с тънки като тоалетна хартия бели крилца.

Човек можеше да помисли, че не аз, а Хал е този, който наскоро е оцелял от катастрофа. Бях поразен от крехкия му вид. Голата му ръка беше белязана от множество виолетови драскотини — ранички от стари инжекции. Беше само на тридесет и три — година по-възрастен от мен, а изглеждаше по-скоро на петдесет.

Погледна ме намръщено.

— Още си свободен човек.

— Разбира се. Защо не?

— Във вестниците се намекваше, че ще те подведат под съдебна отговорност. Писаха, че сериозно си превишил скоростта.

— Катастрофирах преди повече от шест седмици и още нищо не е станало. Знаеш, че винаги преувеличават. Карал съм по онзи маршрут сто пъти. Мога да го мина със затворени очи.

Той повдигна вежди.

— Е, засега имаме само твоята дума. Самюъл не може да сподели своята гледна точка.

— Хал. Току-що се канеше да си биеш дозата. Не ми чети проповеди за риска.

Той се изсмя.

— Тук няма нищо опасно, освен ако не изтеглиш късата сламка и не купиш чисто.

Зависимостта му не беше тайна за мен. Някога започна на майтап, но откъслечните случаи се превърнаха в ежедневие. Търговското ни начинание да продаваме колекцията на баща му нямаше кой знае какво бъдеще. Вече бяхме опоскали по-голямата част от семейното богатство.

Той ми посочи лъжицата.

— Част от пълния комплект, събран от майка. Поръчани били от испански кралски особи — поне така й бяха казали. Шестнадесети век. Династията Бурбон-и-Гресия. Сватбен подарък по случай обединяването на Кастилия, Арагон и Навара.

Внимателно взех лъжицата, защото знаех, че Хал ще откачи, ако разлея ценния й товар. Ясно виждах герба на дръжката — щит в долната половина, изправен лъв и замък в горните два квадранта с корона отгоре. Опитът ми като търговец на антики и предмети на изкуството ме бе научил на няколко тежки урока за фалшивия материал.

Оставих лъжицата обратно на масата и въздъхнах.

— Знаеш, че комплектът ти е фалшификат. Иначе отдавна да си го продал.

— Прав си, разбира се. Това е единственото, което мама купи, без да се посъветва с нас. Беше толкова доволна от себе си. Татко веднага разбра, че приборите са копие. „При това лошо!“ Още чувам как го казва. Цели две седмици се забавлява. А аз я защитих, както винаги. Нямам сърце да ги продам.

— Хал, дойдох днес само защото ме избягваш. Дължиш ми почти две хиляди от заема, който ти дадох. Кога ще си видя парите?

— Списъкът на кредиторите ми е дълъг. Можеш да се наредиш на опашката.

Гласът ми се усили с една идея:

— Виж ти. Друго разправяше, когато ти заех парите.

Лицето му потръпна нервно, сякаш бях засегнал най-болното му място.

— Толкова си агресивен, Медисън. Толкова малко приличаш на брат си. Самюъл ме научи да ценя красотата на антиките, техните истории. Трудно ми беше да продам предметите на баща си, но ти пък се интересуваш само от доларите. Винаги е било така между нас. „Първо аз!“ е твоят девиз.

Отношенията ни открай време бяха бурни, но този път нямах желание да търпя изблиците му. Раздразнението ми прерасна в гняв.