Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Джон, там ли си? Върни се у нас. Нуждая се от теб. — Звукът от телефона му, който се хласна в някаква твърда повърхност, прониза тъпанчето ми. След това връзката прекъсна.

Не можех да си спомня Хал да ме е търсил за помощ по личен въпрос, поне откакто пораснахме. Това, че я искаше сега, бе ясен знак за сериозен проблем. Грабнах ключовете си, спуснах се по задните стълби, за да спестя време, и се метнах в колата. След като карах като луд на зигзаг по улиците, забравяйки за всякакви ограничения на скоростта, най-сетне паркирах пред църквата край къщата на Хал. Улицата бе необичайно пуста и мрачна. Големите къщи се надвесваха над мен в тъмнината като грамадни мавзолеи, напуснати от своите мъртви.

Излязох, набрах кода на входната врата и се спуснах по кънтящия коридор и надолу по стълбите, през кухнята и задния двор. В съседство зави куче; освен този звук цареше мъртвешка тишина.

Охранителните камери засякоха движението ми и в градината светнаха ярки лампи, които обляха двора със сиянието си и запратиха оградата назад в тъмните сенки. Видях Хал, проснат на циментовия под на беседката. Едната му ръка лежеше неудобно на челото. Очите му бяха широко разтворени и изцъклени; лицето му наподобяваше тихия писък от картината на Едвард Мунк.

Наведох се и докоснах кожата на врата му, търсейки слабия, вибриращ пулс в меката ямка на шията му. Опитах се насила да затворя устата му, смятайки в паниката си, че ако успея да възстановя нормалността на лицето му, той ще оживее. Опитах се да натисна клепачите му надолу, но те се отвориха пак, когато вдигнах пръсти.

Хванах вече изстиващата му ръка в своята топла длан.

Господи, Хал. След всичкото ти фукане, че не купуваш чист хероин. С това нещо имаш възможност само за една грешка.

Когато очите ми посвикнаха с мрака, забелязах с ужас кървав прорез на лявата му длан, причинен вероятно от падането. Затърсих блекберито си, за да повикам „Бърза помощ“, и видях, че телефонът на приятеля ми се е претърколил под стола. Вдигнах го. Капакът се беше счупил и на негово място стърчеше ръб от назъбена, остра черна пластмаса.

Спринцовката на Хал все още лежеше на масата до празната му чаша. Прозрачното пликче от хероина бе празно, с изключение на няколко останали зрънца. Кучето отново залая, този път с пискливи, истерични изблици на скимтене, сякаш бе видяло дивеч и се готвеше да нападне.

Чух скърцане на стъпки по каменните плочи и се изправих. Русата жена, с която се бях запознал вечерта, стоеше и ме гледаше втренчено. На лицето й грееше странна полуусмивка. Косата й проблясваше на светлината на лампите като бледа, вълниста коприна.

Изглеждаше все тъй съвършена, както и по-рано, но с едно изключение — пръските кръв, които се виждаха на десния й ръкав. На вид бе спокойна, почти безгрижна. Сякаш беше съвсем естествено Хал да лежи мъртъв на пода на беседката. Тя направи няколко крачки към мен.

— Здравей отново, Джон — каза.

Разрових паметта си за името й. Беше нещо като Ерика или Ерин.

— Не разбирате ли какво се е случило тук?

Тя се приближи и прокара пръсти по ръката ми.

— Казвам се Ериния. Срещнахме се по-рано, сещаш ли се?

Да не би да не беше забелязала Хал? Може би не го виждаше от тялото ми. Мръднах встрани.

С вид, сякаш бе правила същото вече много пъти, тя коленичи до него, провери очите му и притисна пръсти до гърлото му. Въздъхна и пак стана.

— Вече не може да му се помогне. Но ти май знаеш това. — Каза го със съчувствие, но отсъствието на каквото и да било учудване ме притесни.

— Какво се е случило с него?

— Виждала съм много трупове. Превишил си е дозата.

От съседния двор се чу пъшкане и скимтене. Кучето. Драскаше френетично по дървената ограда. Това, че тя потвърди подозренията ми, ме хвърли в недоумение. Знаех, че трябва да извикам полиция, но с всички тези наркотици наоколо ми беше ясно, че обвинението ще бъде паркирано право на прага ми, като се имат предвид собствените ми сблъсъци със закона от младите ми години.

— Не намесвай ченгетата — обади се тя, сякаш бе прочела мислите ми.

— Защо не?

— Карал си се с него по-рано. Оставил си прозореца отворен. Хората са ви чули.

— Но това не беше нищо! — Озърнах се. — Сама ли си? Къде е Колин Рийд?

Ъгълчетата на устата й увиснаха в подигравателна усмивка.

— Рийд си тръгна преди известно време. Интересуваше го само едно и се фръцна, когато му дадох да разбере, че няма да участвам. Мъжете понякога са толкова разочароващи. — Тонът й бе пренебрежителен, сякаш се шегуваше. — Изгубих си времето с него, а можех да го прекарам с теб. — Вдигна пликчето на Хал и го прибра в джоба си. Ръката й се върна върху моята. — Виж, това, станалото с Хал, е много тъжно. Но хайде да сключим една сделка. Можем да спечелим много пари.