Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Трябваше ми място, където да се успокоя и да помисля. Домът ми не беше подходящ. Поне не още. Визитната ми картичка с адреса бе у Ериния. Единственото друго място, за което можех да се сетя, бе любимият ми клуб, който на всичкото отгоре се намираше точно на тротоара срещу апартамента ми. Можех да следя дали Ериния нямаше да се появи.

Обърнах колата и се насочих към „Корабокрушенците от Кени“.

Сградата, в която се намираше „Кени“, функционираше като бар още от началото на 19-ти век. През 1890 г. вестник „Хералд“ го бе нарочил за „най-порочното място в Ню Йорк“. В по-нови времена ирландецът Пат Кени бе купил мястото и го беше направил прочуто. Легендарните банди, които свиреха там, ми бяха преподали първите уроци за голямата музика. В една далечна лятна нощ стоях, надвесен над парапета на балкона като моряк, хипнотизиран от сирена, привлечен от звуците, които се лееха през отворените врати. Тогава бях само на осем години, но останах на мястото си с часове, докато накрая Самюъл не настоя да си легна.

Любовната ми история с това място и песните му така и не беше приключила.

Децибелите в „Кени“ затихваха. Групата свиреше последното си парче и почти се беше приготвила да си събира багажа и да се маха. Няколко души още се мотаеха край сцената и крепяха наливните си бири. Настаних се на едно високо столче — обичайното ми място в края на бара.

Барманката Даян Чен имаше къса, стърчаща коса, боядисана в два нюанса на виолетовото. Носеше грим, който караше и без това бледата й кожа да изглежда направо призрачна. Веднъж ми беше споделила, че редовно си изскубва веждите, а после ги рисува с черен молив. Очната линия под дългите й черни мигли беше татуирана. От долната й устна стърчеше диамантена обица, а в едното й ухо проблясваше цяла редичка мънички сребърни халки. Подобно на много други служители в ресторанти, и тя използваше приходите от барманството, за да започне кариера на актриса. С всичките тези обици, мислех си, сигурно е кошмарно да сменяш костюмите.

Като ме видя, Даян ми махна и отиде до входната врата. Огледа улицата и се върна. Ръцете ми още трепереха. Стиснах ги между бедрата си, за да не забележи.

— Защо проверяваш вратата?

— Любимият ни сталкер отново се мотае насам. Опитваме се да се отървем от него.

Тя видя мълчаливия въпрос в очите ми.

— Е, онова момче. Има си пристъпите и тази седмица се е инсталирал на улица „Блийкър“. Влиза в някой бар или ресторант, застава по средата на стаята и започва да се блещи. Клиентите бая се стряскат. Ако му дадем петачка, си тръгва. Доста добър номер, честно казано. По-добър от това да чучнеш на някой тротоар и да протягаш ръка.

Това ме накара да се усмихна и тя ми се засмя в ответ.

— Ех, Джон. Липсваш ми бе, човек. Много се натъжих, като чух за катастрофата. Получи ли картичката ми?

След катастрофата бях загубил желанието да правя каквото и да било. Това включваше и отварянето на пощата. Благодарих й за картичката.

— Опитах се и да ти звънна, но попаднах само на секретаря.

— От известно време не съм в строя. Повече от шест седмици. — В сърцето ми нахлу цялата мъка от катастрофата. — Наложи се да ме изрежат от колата. Ребрата ми се бяха пукнали, а една артерия се скъса. Толкова дълго лежах в болница заради загуба на кръв, че дори изпуснах погребението на Самюъл. Но вече започвам да се оправям.

Тя въздъхна.

— Това е просто ужасно. Как се случи?

— Напълно блокирам, когато се опитам да си го представя. Помня, че взех Самюъл от летище „Кенеди“. Тъкмо беше долетял от Йордания. Наближавахме хиподрума. Някакъв пикап не спря да ме засича и направо ме вбеси, но когато намалих, за да го оставя да мине, той не загря. Това е и последният ми спомен.

Това беше само част от истината, но не можех да понеса да й разкажа останалото. Въздушната възглавница ме бе заслепила, но помня какво чух — ужаса в гласа на Самюъл. Човекът, който никога не повишаваше тон, пищеше. Без да обръщам внимание на режещата болка в гърдите си, бях започнал да дърпам предпазния колан, за да се освободя и да му помогна. Почти бях успял, когато загубих съзнание.

Даян хвана ръката ми и я стисна.

— Може би е по-добре, че не помниш. Мозъкът ти те предпазва от един прекалено страшен спомен. Самюъл сигурно ти липсва ужасно.

— Не мисля, че някога ще го преодолея, Даян.

Как можех да й опиша черната дупка, в която бях паднал след смъртта му? Нямах думи за това. Умът ми непрекъснато се връщаше към детските ми години. Заради работата си той отсъстваше дълго. Постоянно изпитвах чувство на очакване — сякаш е месец март и нямам търпение зимата да свърши. Когато икономката ни Евелин научеше, че Самюъл се завръща, цялата атмосфера у дома се променяше. Още виждах как светваше лицето й, как поруменяваха бузите й. Започваше да се суети и да чисти неща, които и така си бяха чисти, пращаше ме на бръснар, а тя лъсваше всички обувки и дори се опитваше да изпече нещо. Когато дойдеше заветният ден, Самюъл влизаше през вратата с подаръци в ръце. Все екзотични неща. Турски сладки, пясъчни бутилки, мозайки, обици от римско стъкло за Евелин, ръчно изработени в Израел.