— Ако някой попита? Кой например? Полицията ли?
— Възможно е.
— Заклеваш ли се, че нямаш нищо общо с този… проблем?
— Кълна се. Най-вероятно обаче никой нищо няма да те пита.
— Добре тогава.
— Ами Стан?
— Спокойно, той е пич.
— Радвам се. Ей, много ти благодаря, Даян!
Тя махна на едно такси и се качи. Докато колата се отдалечаваше, Даян ми прати въздушна целувка.
Помотах се на ъгъла на Бродуей и улица „Блийкър“, но накрая закрачих към кооперацията си. Наоколо още се виждаха купонджии, така че реших, че мога да рискувам. Портиерът Амир, който тази седмица беше нощна смяна, доприпка в мига, в който стъпих във входа.
— Джон! Да не си се преместил в друг град, човече? От сто години не съм те виждал!
— Гледам да си кротувам след катастрофата.
Той заговори по-тихо:
— Ужасно нещо стана с брат ти. Чуден човек беше.
— Наистина беше. Амир, някой да ме е търсил тази вечер?
— Една госпожа идва. Чака ли, чака. Поне десет пъти ме моли да ви звънна. Накрая се съгласих да я пусна горе, за да почука на вратата ви.
— Какво си направил?!
Амир протегна ръце към мен с дланите нагоре.
— Какво можех да сторя? Беше се побъркала от притеснение. Каза, че ви търси от седмици.
— Тя може да бъде изключително убедителна, Амир, но само се е преструвала. Ако някога я видиш пак, веднага я разкарай. Не я допускай до мен.
— Добре — отвърна той, явно засегнат, че е направил всичко възможно да помогне на някой, когото е мислил за мой приятел. — Беше в инвалидна количка. Какво можех да направя?
— Инвалидна количка ли? Как изглеждаше тази жена?
— Ами беше възрастна. Облечена в черно. Черно сако и дълга рокля. Твърде топла дреха за това време. Един от онези бусове, пригодени за инвалиди, я остави отпред.
Значи изобщо не беше говорил за Ериния, а за Евелин — старата ни икономка.
— Прощавай, Амир. Страшно съм уморен и не съм те разбрал правилно. Няма проблем да пускаш Евелин горе. Остави ли някакво съобщение?
— Като видя, че не отваряте, се отказа и си тръгна.
Описах му Ериния и го помолих незабавно да ми се обади, ако я забележи. Амир не можеше да напуска бюрото си, затова събудихме надзирателя и го помолихме да ме придружи до горе. Исках да се уверя, че не ме чакат още изненади.
Намерих нещо, макар и не онова, от което се боях. Когато влязох в апартамента, вдигнах бележката, която беше подпъхната под вратата — лист хартия с пергаментов цвят, сгънат на две и надписан с името ми. Приличаше на листче, откъснато от бележник. Охраната в тази къща бе надеждна колкото крива пушка.
„Моля, елате да се срещнем в ресторант «Хайберски проход» утре в 18:00 ч. Трябва да говоря с вас за Самюъл.
Спешно е!“
Бележката беше подписана от някой си Томас С. Закар. Закар ли? Името ми прозвуча познато. Това беше един от асистентите на Самюъл в Ирак. Никога не го бях срещал, но брат ми често го споменаваше. Иракчанин и културен антрополог. „Много умен младеж“, казваше Самюъл. „Неуморен труженик.“
Влязох в хола и запрелиствах фотографските ни албуми. Педантичният ми брат беше надписал всяка снимка и много скоро открих няколко, направени на едно от местата, където ходеше на разкопки. На част от снимките беше и Закар — тук измерваше някакъв артефакт, там коленичеше до един изкоп заедно със Самюъл, а на трета снимка двамата вдигаха наздравица след работния ден в палатката си.
Съвпадение ли беше, че този човек се появяваше сякаш от нищото в същата нощ, когато Хал бе убит? Реших да приема поканата му с надеждата, че може да ми разясни част от цялата тази каша.
Адреналинът, който ме бе движил цяла нощ, внезапно се изпари. Притисна ме нечовешка умора. Знаех, че повече не мога да се насилвам. Легнах си и потънах в прекрасното забвение на съня.
Събота, 3 август 2003 г., 9 ч. сутринта
На следващата сутрин се събудих с вълчи апетит и осъзнах, че трябва да говоря с адвоката си и с полицията. Вчера се бях паникьосал и се налагаше да поправя грешките си. Оставих спешно съобщение на адвоката си Анди Стайн с молба да ми се обади още в понеделник сутринта.
По канал „Нюз Уан“ не показаха нищо за случая, но вестник „Таймс“ бе посветил на Хал няколко реда. Не открих обаче нито дума за Ериния или за странния й спътник. Статията цитираше някакъв Пол Джентил, детектив от Десети район, според когото нямало подозрения за извършено престъпление. Така казваха, когато смятаха, че жертвата сама се е довършила. По принцип нещастни случаи, причинени от наркотици като този, дори не се споменаваха в пресата, но когато някой богаташ превишеше дозата, журналистите го приемаха за новина.
Читать дальше