Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

По време на един от последните ни разговори по телефона, преди да си дойде у дома, Самюъл ми беше разказал за разграбването на музея. „Можеше и по-лошо да бъде — каза ми той. — За щастие служителите от музея се бяха сетили да опразнят няколко галерии предварително и да скрият стотици експонати. Американският разследващ екип, който дойде по-късно, се справи чудесно. Наложиха политика да не задават въпроси за върнатите предмети и седмици наред съобщаваха за това по пазарите и джамиите. Резултатите са много добри, но бледнеят пред мащаба на загубите.“

Но защо, щом служителите бяха скрили много от ценните предмети, Самюъл бе решил да вземе един от тях? Нямаше как да разбера мотива на брат си, докато не съберях повече информация. Когато разговаряхме за разграбването на музея, той просто беше рухнал и се разплака по телефона. А да пожертва убежденията си, за да запази един краден предмет, сигурно го е побърквало.

Домашният телефон звънна. Много малко хора имаха номера, а още по-малко го използваха.

— Джон Медисън.

— Джон, обажда се Анди Стайн. Как си?

— Доста ми се струпа. Благодаря, че ми се обаждаш в неделя, Анди.

— Няма проблем. Слушай, знаеш, че се занимавам с търговски дела и не мога да ти помогна с твоя… въпрос, но имам връзка с един криминален адвокат, Джоузеф Резник. Един от най-добрите е. Разказах му накратко за проблема ти. Трябва да говориш с него колкото се може по-скоро.

— Разбира се. Как да го намеря? — Записах си телефона на човека, както и имейла, който Анди ми продиктува.

— А, и още нещо. Не е от евтините.

— За какви суми говорим?

— Не мога да кажа точно. Положението е сложно, нали? Като начало ще поиска да подпишете договор.

— Според теб колко ще ме обръсне?

— Поне два бона.

Имах пет кредитни карти. Само в едната бе останало още нещо, и то не много. Идея си нямах откъде щях да взема парите. Работата ми беше на ръба на пропастта и точно в момента буквално бях заплашен от фалит. Едно време Самюъл винаги ме бе подкрепял с удоволствие, но сега тази подкрепа я нямаше, поне докато не се уредеше въпросът с имуществото му.

— Имаш ли някаква представа кога ще се изясни въпросът с наследството на Самюъл?

— При тези обстоятелства? Ако се докаже вина при катастрофата, тогава не знам. Не се занимавам с наследства, но може да се наложи да почакаш доста време.

Интеркомът забръмча точно когато оставях слушалката. Беше Амир, който ми съобщи, че един куриер току-що е донесъл за мен някакъв плик и че той ще ми го качи горе.

— Изненадан съм, че си още тук — казах аз, когато му отворих вратата.

Амир наистина изглеждаше скапан.

— Човекът от дневната смяна страшно закъсня, така че нямах избор. Исках да ви донеса това, преди да си тръгна. — Подаде ми обикновен бял плик за бизнес писма, на който бяха напечатани името и адресът ми.

— Кой го донесе?

— Някакво куриерче с колело. Много съжалявам, но си тръгна толкова бързо, че не можах дори да го помоля да ми се разпише.

Благодарих му и той си тръгна. В плика намерих флашка, увита в пукащ целофан. Нямаше знак за подателя. Включих лаптопа си и вкарах устройството в порта. На екрана се отвори страница.

„Здрасти, Джон!

Приеми това писмо като своеобразна карта на съкровище. Поръчах на адвокатите си да ти изпратят това, в случай че нещо стане с мен.

Вероятно вече си разбрал, че се сдобих с предмет от изключителна ценност — новоасирийска каменна плоча от 7-ми век преди новата ера с гравирано на нея клиновидно писмо. Оказа се, че това е прочуто библейско предсказание. Използвам думата «сдобих се» доста свободно. Всъщност предметът принадлежеше на Самюъл.

Според мен ти не го заслужаваше.

Реших да го продам и да прибера парите. Когато получих обещаваща оферта, започнах преговори. Възможността да получа такава сума, каквато ми предлагаха, замъгли преценката ми. Съвсем непредпазливо разкрих самоличността си. Сега знам, че фактът, че съществуването на предмета ми е известно, ме обрече на смърт.

Когато за първи път разбрах, че ме грози опасност, измислих тази малка игра. Ако разгадаеш загадките в правилната последователност, ще намериш гравюрата.

Може би ще се запиташ защо съм променил намерението си да ти я дам? Нима не си последният човек, комуто бих избрал да я завещая? Отдай тази промяна на донкихотовската ми природа. Всеки път, когато се сблъскаш с една от загадките ми, се заслушай внимателно и ще чуеш как ти се смея от Оня свят.

Противниците ти в тази игра са много хитри. Вече усещам как затягат кръга около мен. Петима са и с ужас разбирам, че може и да спечелят. Успокоява ме единствено съзнанието, че и теб те чака моята съдба.