Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Така ми остана само още една спешна задача.

Нина, собственичката на отсрещния апартамент, често наглеждаше дома ни, докато със Самюъл ни нямаше — поливаше цветята и проверяваше климатиците. Вероятно в неделя сутринта още си беше у дома.

На лицето й се появи въпросителна усмивка, когато се появих с молбата да пази надписания плик. Не беше най-доброто решение, но в момента нямах време за друго. Тя натисна хартията с пръсти.

— Това не е личния ти запас от наркотици, нали? Едва ли би ми го дал. — Разтърси леко плика. — Ще надникна, да знаеш.

— Това са откраднати бижута. Двайсеткаратови диаманти. Струват цяло състояние.

— А, тогава няма проблеми. — Тя се разсмя и обеща да пази пакета. — Не си забравил за довечера, нали?

Изгледах я тъпо.

— Извинявай, Нина, но имах тежко денонощие. Припомни ми, моля те.

— За купона ми. Твърде дълго висиш в апартамента си. Добре ще ти дойде малко светски живот.

— А, вярно. Не знам дали ще мога. Изникна нещо. Но ще се опитам! — Благодарих й и се запътих към асансьора.

След като близо час чаках в Десето районно управление на полицията, едно униформено ченге най-сетне ме извика и ме отведе по коридора до бюрото на някаква чиновничка. Нямаше и следа от детектив Джентил. Ченгето ме преджоби и размаха някаква пръчка край тялото ми. Когато чиновничката започна да задава въпроси, за да обнови старото ми досие, аз протестирах.

— Джентил нареди това, господине — беше единственият отговор, който получих. Тя ми направи още една снимка и потвърди цвета на очите ми, височината и теглото ми. Изтъкнах й, че очите ми не са променили цвета си през последните четиринадесет години, и й споменах, че една жена веднъж ги оприличи на тъмно кадифе.

Чиновничката се начумери и ме погледна над очилата си. После отново сведе глава и записа „кафяви“.

— Обаче изглеждате по-добре с брада — добави. — На шофьорската ви книжка името ви е изписано като Мадак. На кредитната ви карта пише Медисън. Каква е причината за тази разлика?

— По закон името ми е такова, каквото е на шофьорската книжка. Турско е. Брат ми го смени на Медисън, когато пристигнах в Америка.

— Нарекъл ви е на американски президент, а? — Тя повдигна рамене чак до ушите си и после ги отпусна. Не разбрах дали облекчава напрежението си, или иска да ми каже, че не всичко й е ясно. — Значи правилният вариант е този от шофьорската ви книжка?

— Точно така.

— А малкото ви име е Джонатан?

— Да.

— А второто име? К-е-н-а-й-т. Така ли е?

— Да. Всъщност това е турското ми малко име. Произнася се Кенити.

— Ако ви бях майка, щях да се спра на Кен. — Тя се изкиска, сякаш бе казала най-великата шега на света.

Направих се, че не съм я чул.

Униформеното ченге, Върнън, ме поведе към стая за разпити, оборудвана със стара метална маса и столове, бели стени с цвета на стари яйчени черупки и евтин сив мокет. В стаята беше кучи студ заради надутия на максимум климатик и миришеше леко на цигарен дим. Предположих, че мястото е някаква зона със собствени закони, като Ватикана например.

Върнън излезе от стаята, заключи вратата и се облегна на нея. През релефното стъкло виждах размазаните очертания на ризата му. Можех да забележа преминаващите през коридора хора и да чувам думите, които разменяха помежду си. Освен всичко друго, научих, че прякорът на детектив Джентил е Гениталия и че това име не се употребява с топла приятелска шеговитост.

Идването ми тук се беше оказало много лош ход. Дотук с добрите намерения. Дали нямаше да се опитат някак да ми припишат смъртта на Хал? Прекарах остатъка от времето, репетирайки историята, която щях да им разкажа. Опитвах се да се уверя, че в нея няма празнини и несъответствия. Искаше ми се да им кажа за Ериния и горилата й, без да признавам, че съм избягал от местопрестъплението.

Когато вратата най-сетне се отвори, в стаята влязоха двама следователи. Върнън кимна на първия.

— Лейтенант Джентил! — И затвори вратата, като се облегна на нея, но този път от вътрешната страна. Джентил и другият мъж се настаниха на столовете срещу мен и плеснаха папките си на плота.

Джентил си поигра с копчетата на записващото устройство и го включи. След това обяви часа, датата и участниците в разпита. Вторият мъж се наричаше Луис Перес и също беше детектив.

В младежките си години Джентил би могъл да бъде защитник в професионален футболен отбор. Може би сакото му беше твърде тясно, но мускулите му изпъкваха и изпъваха плата до скъсване. По бузите му имаше белези от шарка, а косата му бе остригана до черепа и бяла като сняг. Носеше „Ролекс“ серия „Челини Класик“ и сребърен пръстен на кутрето. Изглеждаше на около шейсет. Доста стар за ченге. Впи поглед в мен. Перес прелисти документите в папката си, без да дава вид, че ме е видял.