Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Стаята изведнъж почервеня. Огромният запас вина, който носех в себе си след смъртта на Самюъл, изригна като сляп гняв. Понечих да стана, но униформеното ченге прибяга около масата и впи пръсти във врата ми. Бях на път да припадна, когато чух думите на Джентил:

— Добре, Върн, остави го. Дай му няколко минути да се успокои. — Полицаят ме пусна, но остана зад гърба ми.

Джентил наля вода в чашата си и отпи. Изглеждаше доволен от последния си ход.

— Изнесохте ли нещо от къщата на Вандерлин, когато си тръгвахте от празненството?

— Не. — Зачудих се защо ме пита това.

— Колин Рийд ни каза, че ви е чул да се карате с Вандерлин. За какво беше спорът?

— Хал ми дължеше пари. Каза ми, че не може да ги върне.

— Значи си взехте дължимото по друг начин, така ли? Взехте остатъка от хероина?

— Разбира се, че не.

Джентил затвори с трясък папката си.

— Господин Медисън, имаме ясни доказателства, че Вандерлин е починал от свръхдоза наркотици, които е приел без чужда помощ. Тази информация вече беше обнародвана. Това, което ни интересува, е как се е сдобил с наркотика.

— Вижте, това е просто страничен въпрос. Жената, за която ви разказах, търсеше нещо, което Хал Вандерлин е откраднал от брат ми — една неоасирийска гравюра, вероятно донесена от Ирак. А тя струва много пари.

— Бихте ли превели това на разбираем език за нас, обикновените хора, моля?

— Става въпрос за каменна гравюра, изработена в периода, когато Асирийската империя е била в разцвета си. Между 800 и 612 г. пр.н.е.

— Благодаря ви, професоре. Вие сте продавали колекционерски артефакти, предмети на изкуството, през последните седем години. Нали така?

— Горе-долу толкова.

— Приличен бизнес, а?

— Горе-долу. Понякога ти потръгва, понякога не успяваш. Всичко зависи от контактите, от връзките.

— И откъде идват вашите връзки?

— В началото — от Самюъл. Той беше археолог и бе изучавал историята на Асирия. Познаваше този свят — дилърите, професорите, музейните бюрократи. Но сега съм си изградил собствена мрежа от клиенти. През последните две години не ми се налагаше да разчитам толкова на него.

— Наблягахте ли на предмети от Близкия изток в работата си?

— В началото да, защото това беше специалността на Самюъл. Оттогава обаче разширих обхвата си. Търгувал съм ренесансово изкуство и, разбира се, колекцията на Питър Вандерлин.

— Значи талантите ви са доста обширни. Вероятно прекрасно познавате изкуството, за да можете да покриете толкова различни периоди.

Фалшив комплимент, помислих си, нарочно ми го каза.

— Знам много за Близкия изток, защото израснах с експерт по тези култури. Що се отнася до останалото, там не съм толкова добър. Специалността ми са продажбите. Аз съм брокер. За мен важното е да опозная добре клиентите си и техните мечти. Колкото до самите предмети, експертно мнение винаги може да се купи.

Джентил помълча и пак погледна в папката.

— Така сте направили с Мадоната от Ливорно, нали?

— Там постигнахме извънсъдебно споразумение, както съм убеден, че знаете. Собственикът продаваше фалшификат. Аз нямах нищо общо.

Столът на детектива изскърца, когато той се облегна.

— Предполагам, че и експертът ви се е объркал?

— Дори големите търговски къщи правят грешки.

Вратата се отвори. Луис Перес влезе и седна. Наведе се към Джентил и му прошепна нещо. Той кимна и продължи разпита.

— Предполагам, че познавате много едри колекционери. Склонни ли са някои от тях да прекрачат границата на закона, за да се сдобият с нещо, за което копнеят?

— Искате да кажете крадци на изкуство, които изпълняват поръчки за мултимилионери с тайни стаички, пълни с крадени картини на Шагал и Пикасо? Това е само мит.

Джентил вдигна вежди.

— Сериозно?

— Не разбирате психологията на колекционера. Цялата идея е да се фука с придобивките си, а не да ги крие. В 99% от случаите крадците на изкуство са безмозъчни глупаци. Крадат и после разбират, че не могат да направят нищо с откраднатото, тъй като всичко е отлично документирано.

Виждах, че лицето на Джентил изразява съмнение.

— Това май не ги кара да спрат да опитват.

— Повечето откраднати вещи преминават през криминалните мрежи като гаранция за нещо или за пране на пари. Голямата печалба пада от откупите. Застрахователните компании предпочитат да си затворят очите и да платят откуп, отколкото да се изръсят за цялата стойност на предмета. Една картина на Рембранд бе открадната цели четири пъти. Що се отнася до антиките, там е различно. Произходът им се доказва много по-трудно. И е много по-лесно да се измисли някакъв фалшив произход. Може също така да се направи обратна реставрация.