Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Бракът на Лоръл и Хал бе продължил цели шест месеца. Откакто се разделиха преди година, между тях се бе създало ексцентрично, но дълбоко приятелство. И за двамата бе ясно, че нямат талант за брак. Не си бяха направили труда да се разведат. Лоръл, която бе докторант по философия, беше срещнала Хал в Нюйоркския университет. Беше много умна, но никога не парадираше с интелекта си за разлика от Хал, който обожаваше да подмамва хората в капани от думи и после да ги препъва. Винаги я бях смятал за привлекателна, но стоях настрана заради Хал. Дали от полицията вече й се бяха обадили? Надявах се да не ми се наложи аз да й казвам лошата новина.

Сградата, в която живееше, не бе далеч от управлението, така че реших да повървя, за да се успокоя след почти фаталния сблъсък с полицията. Не можех да се отърва обаче от натрапчивото чувство за безпокойство. В началото реших, че причина за това е разпитът, но скоро усетих, че някой ме следи. Ериния? Обърнах се и огледах лицата на хората зад себе си, но не я видях. Шмугнах се в едно магазинче за сокове и започнах да се взирам във всяко лице от преминаващата тълпа. От нея нямаше и следа. Нарочно промених маршрута си и свих по някаква улица, опасана с четириетажни къщи. Една от тях, накипрена с красива ограда от ковано желязо, колони и балкон в испански стил, изглеждаше като донесена от Ню Орлиънс и пресадена тук. Въпреки престижния квартал улицата беше зловеща и сенчеста заради високите дървета по тротоара. Високата влажност и обилната зеленина в дворовете създаваха атмосфера на джунгла. Нямаше много хора. Невъзможно бе да не забележа Ериния. Почаках десетина минути, но не видях нищо необичайно. Фактите показваха, че съм в безопасност, но шестото ми чувство беше на друго мнение.

Изглеждаше абсолютно откачено как само за един ден се бях превърнал от редови гражданин в човек, който живее в постоянен страх. Отново огледах улицата, щом стигнах къщата на Лоръл, и след като не забелязах нищо необичайно, реших да вляза. Хал бе получил дома на майка си след смъртта й миналата есен. Апартаментът й се извисяваше на върха на масивна къща от кафяви тухли, украсена с готически коктейл от колони, арки, тераси и водоливници. На приземния етаж имаше бар, известен с понеделнишките си латино вечери.

Единствената ми тревога беше дали портиерът ме помни, но когато влязох във фоайето, той се изправи иззад бюрото си и се усмихна широко. Беше много спретнат със зелената си униформа, обточена със златни ширити, с шапката, дългото палто и панталоните в същия цвят. Добре че във вестибюла имаше климатик. Портиерът — грубоват ирландец с кръгло, червендалесто лице, бе третото поколение на тази служба в семейството си. Аристократ сред портиерите, той наричаше себе си Джералд Пауъл Трети.

— Радвам се да те видя, Джон. Отдавна не си минавал.

— Мерси. Дошъл съм да се видя с Лоръл Вандерлин, ако си е у дома.

— Минутка да проверя. — Той набра някакви цифри на телефона, каза нещо в слушалката и ми я подаде.

— Здравей, Лори. Джон е.

— О, Джон! Значи си чул?

— Да. Може ли да се кача?

— Моля те. Отчаяно се нуждая от компания.

Бяха ремонтирали асансьора, но за щастие бяха запазили оригиналната украса от месинг в стил ар деко. Един лакей с униформа и бели ръкавици ми отвори вратата. Това вероятно беше едно от малкото останали места в Манхатън, където предлагаха тази услуга. Тук не се казваше номера на етажа, а името на човека, при когото си дошъл. Заплувахме нагоре към надстройката.

Лоръл чакаше до открехнатата врата. Прегърнах я и усетих сълзите, които капеха по бузите й. От нея лъхаше на алкохол. В добре осветения апартамент видях, че лицето й е зачервено и подпухнало от плач. Очите й бяха втренчени като на човек, който още не се е отърсил от преживения шок.

Влязохме в кръгла стая, която блестеше от сиенския мрамор и от направените по поръчка огледала, опасващи извитите стени. В центъра на стаята стоеше инкрустиран и изрисуван скрин, който някога бе принадлежал на един френски крал. Върху него имаше лампа Тифани. В приемната подът беше покрит с разкошен дъбов паркет, нареден в шарка рибена кост и покрит с персийски килими от областта Кашан, датиращи от 17-ти век и толкова ценни, че беше истински грях да стъпиш върху тях. Три френски прозореца, оградени с тежки брокатени завеси, отвеждаха към първата тераса. Това място бе истински пример за старомодна елегантност.

Майката на Хал беше внесла само един модерен щрих в апартамента — беше обединила вестибюла, килера на иконома и стаята за закуска в голяма дневна и съвременна кухня. Това пространство бе издържано изцяло в болнично бяло. Бяло дюшеме, бели стени, бели мебели. Приличаше на операционна зала, вградена в средата на музей.