Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Имаш предвид златния пръстен с диаманта? Това не е брачната му халка. Направиха му го от един старинен пръстен, когато майка му почина. Беше женен повече за Мина, отколкото за мен.

Странни думи, но верни. Майката на Хал винаги се беше държала собственически с него. Разбирах какво предизвикателство е било да се промушиш между двамата.

— Ами това място? Сигурно струва цяло състояние.

— Братът на Мина й го завеща. Питър нарочно отлагаше раздялата си с нея, докато тя не получи имота, за да си осигури половината от стойността му. Наложи й се да направи ужасна ипотека, за да откупи неговия дял. Всичко ще трябва да бъде продадено само за да покрием дълговете.

Реших да не споря с нея. Може би просто не я биваше в математиката. Дори Мина да е била принудена да ипотекира половината апартамент, все пак оставаше една солидна сума. Може би обаче Питър бе успял да наследи и тази част.

Станах, за да се разтъпча. Не бях сигурен, че искам да покажа на Лоръл писмото на Хал до мен — не още. Но отчаяно се нуждаех от съвет. Извадих от джоба си копието на кръстословицата.

— Хал е направил някаква игра, за да ме насочи към скривалището на гравюрата. Това говори ли ти нещо? — Подадох й скицата.

— Но защо е искал ти да я получиш? — А не аз. Чух тази мисъл много ясно.

— Тук няма никакъв алтруизъм. Заложил ми е капан. Нарочно е насъскал Ериния по петите ми.

Лоръл взе листа от ръцете ми и го заразглежда. Изведнъж покри лицето си с длани. Прегърнах я и я оставих да се наплаче. След няколко минути тя се отдръпна, намери кърпичка и я притисна към очите си.

— Очаквал е, че ще разшифроваш това?

— Така изглежда.

Тя въздъхна дълбоко.

— Винаги ме е побеждавал на тези игри с думи. Ако се опитам да намеря решението, ще имам чувството, че играя с призрак.

— Не мисля, че имаме голям избор. Аз поне нямам.

— Казваш ми, че Хал лежи в моргата заради това нещо. И ти ли искаш да свършиш там?

— Той се беше замесил в нещо, от което не разбираше. Аз имам повече опит, не забравяй. Но е използвал необичайни думи.

— Някои от тях са от алхимията, като „Пикатрикс“ 14 14 Име на известен арабски гримоар (книга с магии), написан около 11-ти век. Съдържа указания за извършване на магии и астрологически изчисления. През 13-ти век е пренесен в Европа и преведен на испански и латински език. — Бел.прев. например. Това е наръчник за магии от 13-ти век. Думите „бяло“ и „черно“ вероятно се отнасят за два от етапите при превръщането на обикновените метали в злато. Първо започва меланозата — потъмняването на метала, при което нечистотиите се пречистват чрез огън. След това идва левкозата — просветляването. Последният етап се нарича иоза и означава почервеняването или постигането на чистата форма.

— Алхимия? Сериозно ли? Това е доста изненадващо за сериозен учен като него.

Стори ми се странно, че загадката на Хал е пълна с думи, свързани с алхимията. Каква връзка имаше тя с неоасирийската реликва? Да не би асирийците да са експериментирали с различни начини да превръщат обикновените метали в злато? Винаги бях смятал, че алхимията е създадена от египтяните, а не в Месопотамия.

Лоръл ми върна рисунката. Нокътят й бе нащърбен, а кожичките около него — зачервени. Знак, че тревогите й са започнали много преди смъртта на Хал.

— Всъщност не е. Ела — трябва да видиш нещо.

Последвах Лоръл през кухнята към някакъв тъмен коридор, който сякаш се простираше до безкрай. Тя щракна едно ключе и по стените му светнаха мъждиви лампи. Лоръл ме отведе до една затворена врата на петнайсетина метра по-надолу.

— Обикновено не идвам тук. Твърде призрачно е. — Тя отвори вратата. — Ще изчакаш минутка. Жиците към тази стая са срязани нарочно и вътре няма електричество.

Тя зашумоля в мрака. След миг чух драскане на клечка. От високите бели свещи, поставени в два големи кристални свещника, лумна светлина. Лъчите потрепваха по фасетките на кристала.

— Воала! — възкликна Лоръл и размаха ръце. — Призрачната стая! Аз поне така й казвам.

В стаята нямаше прозорци. Вероятно някога е била използвана като голям килер. Стените и таванът бяха боядисани в тъмно лилаво. Във въздуха се носеше миризма на мухъл, примесена със странен аромат, чийто източник не можех да определя, но приличаше на гниещ плод. На пода нямаше нарисувани пентаграми в кръг, нямаше и кози черепи, обърнати кръстове и черни свещи — никакви такива шарлатании. И все пак в стаята витаеше хладна и стряскаща атмосфера. Никой не би пожелал да остане по-дълго тук.