Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Все още размишлявайки, пресякох улицата към триъгълния парк срещу сградата на Лоръл, но спрях като закован. Зад един ъгъл с гръб към мен се спотайваше грамаден мъж, който стискаше нещо в юмрука си. Странният спътник на Ериния? Сякаш прочел мислите ми, той се извърна рязко и се хвърли към мен.

Мъжът запрати топка за тенис по тротоара, тръгна да я догони и ми се усмихна. След него търчеше малко кученце, което явно копнееше да улови топката първо. Отново проклех Хал, че е разрушил душевния ми покой, и се отправих към срещата си.

Улица „Сейнт Маркс Плейс“ в Ийст Вилидж бе оживена както всяка гореща лятна вечер — пълна с хора и леко френетична. Двама униформени полицаи стояха до патрулните си коли и бъбреха с двойка едри мъже в развлечени джинси и суичъри — без съмнение местният отряд под прикритие. Ресторантите за азиатска кухня и суши вече бяха пълни, а будките за цигари бързо разпродаваха стоката си. Табелата на един от магазините винаги ме разсмиваше: „Унисекс — 24 часа на ден, седем дни в седмицата!“. Група кришнари свърна по тротоара към мен — гологлави мъже и жени с оранжеви роби, които припяваха познатата мантра и удряха големия си барабан. Сякаш шейсетте се бяха върнали. Някои неща и някои места така и не се променят.

Афганистанският ресторант „Хайберски проход“ беше един от любимите на Самюъл. Не бях обръщал внимание на името му, но след последните ми приключения, фактът, че трябваше да дойда точно тук, леко ме изнерви. Името идваше от прочутия шесткилометров проход в опасната планина Хиндукуш. Един британски офицер веднъж казал, че „всеки камък в него е окъпан в кръв“. Дали това беше лоша поличба за срещата, която ми предстоеше? Надявах се, че не.

Закъснявах. Когато идвахме със Самюъл, мястото винаги бъкаше от хора, но ние винаги го посещавахме късно вечер. Сега само един клиент седеше на малка масичка, разположена в миниатюрното патио. Мъжът отмести стола си и стана, като ми кимна леко. Закар беше по-нисък от мен, слаб и облечен консервативно. Имаше официален, но и някак аскетичен вид. Чертите му бяха остри, косата и очите — тъмни, а кожата — мургава като моята.

— Вие ли сте Томас Закар? — протегнах аз ръка.

— Да. — Той отвърна на ръкостискането ми и промърмори: — Благодаря, че дойдохте. — Явно веднага ме бе разпознал. Леко се ядосах от това, че печелеше точка пред мен.

Закар бързо погледна часовника си.

— Дано не съм закъснял много — рекох.

Той махна с ръка.

— Нали сте тук. Това е по-важно. — Посочи ми входа. — Ще влезем ли?

Слязохме по няколко стъпала и влязохме в помещение, навяващо мисли за Ориента. От тонколоната на стената се лееше афганистанска музика. Заведението беше богато украсено с какофония от червено — от най-тъмните нюанси на бургундското до светлото алено. Всяка маса беше покрита с ръчно тъкан килим, затиснат със стъклен плот. Съдържателката ни отведе до дългата маса под еркерния прозорец.

— Това е най-добрата маса за нашия разговор — най-усамотената — каза Томас, след като седнахме. — Искаш ли лула? — Посочи към колекцията от големи наргилета от рубиненочервено и кобалтовосиньо стъкло, която стоеше на бара. Върху масата ни някой бе оставил меню с описание на тютюните с аромат на плодове.

— Не, благодаря — отвърнах. В очите му проблесна изненада.

— Самюъл обожаваше наргилето.

Сигурен съм, че не беше нарочно, но думите му прозвучаха саркастично. Сякаш въобще не можех да се сравнявам с брат си.

— Тогава питие? — попита той.

За момента се отказах от алкохола, защото исках да запазя ума си бистър. Вместо това си поръчах еспресо. Той поиска ментов чай и се усмихна унило.

— Ментов чай. Единственото нещо в Америка, което ми напомня за дома.

— Като говорим за дома, откъде знаехте как да ме намерите?

— О, вече съм идвал два пъти в Ню Йорк със Самюъл.

Предполагам, че брат ми не е имал причина да ни запознае, но някак си тази новина отново ми дойде като гръм от ясно небе. Зачудих се доколко мога да вярвам на този човек.

— Неприятно ми е, че трябва да ви попитам това, но тъй като не сме се срещали досега, имате ли някаква лична карта? — Вече знаех как изглежда, но не ми се искаше да си мисли, че съм длъжен да му вярвам.

Той като че ли се стресна от молбата ми, но бръкна в джоба на раницата си и ми подаде паспорта си, както и снимка, запечатала него и Самюъл на някакво събиране. Двамата се усмихваха към фотоапарата, а зад тях се виждаха гъсто наредени палми и цветя в саксии.