Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Не разбирам латински.

— Това е нещо като наръчник за практическа астрология и магия. Ако правилно си спомням думите на Хал, в онези времена можело да умреш само защото притежаваш тази книга. В нея има указания как да си направиш вълшебни талисмани и образи на врага си, с които да го победиш.

— Да го победиш ли?

— Ами… По-скоро да го убиеш.

— Чудничко.

Тя потрепери.

— Знаеш ли, че тези приказки за „Пикатрикс“ като че ли събудиха паметта ми. За онази жена, която спомена. Хал беше член на една група в интернет — уебсайт за хора, които сериозно се интересуват от алхимия. Дали не я е срещнал там? Няколко пъти ми каза за него, но ако мислиш, че си спомням… О, сещам се! Май се казваше „Алхимически архиви“ или нещо от сорта.

— Хайде да видим. — Взех телефона си и приближих свещта колкото се можеше повече. Потърсих името в интернет и веднага попаднах на сайта.

— Това истински хора ли са?

— Според Хал — да. Символите под лицата представляват планети — Венера, Меркурий, Марс, Юпитер и Сатурн. Заедно със Сол за Слънцето и Луна за Луната те символизират седемте небесни тела, които според древните са се въртели около Земята. Тук те представят петимата администратори на сайта. На мен лично това ми изглежда малко ала-бала.

— А защо крият самоличността си?

— Това са професионалисти, а не аматьорите, които може да срещнеш из сайтове от този род. Предполагам, че не искат да се знае, че се занимават с такива неща.

Или имат други сериозни причини, като необходимостта да прикриват престъпленията си.

— Значи вземат всичко това на сериозно.

— О, със сигурност. Даже ще се изненадаш. Има хора, които харчат милиони за лаборатории, в които се опитват да превърнат оловото в злато. Това се нарича трансмутация.

— А дали жената, която срещнах, не е една от тях? Може би Венера?

— Възможно е. Хал ми каза, че той е Сатурн, но не спомена имената на останалите. — Тя надникна в екрана на телефона ми. — Е, изглежда, че в групата има поне една жена.

— Оттук не личи. Това са цели порцеланови маски, а и всичко може да се промени дигитално.

Лоръл разтърка очи. Личеше си, че е изтощена. Когато затворих „Пикатрикс“, забелязах бялото ръбче на някаква хартийка, поставена отзад в книгата. Внимателно я издърпах. Беше снимка или поне парче от снимка. Бе от времето ни в Колумбийския университет — един от легендарните ни купони. На фотографията още бях дългокос студент и подавах джойнт на жената до себе си. От снимката не можех да си спомня коя е тя, защото главата й бе внимателно отрязана. Собственото ми лице бе оцветено в яркочервено, а върху него грубо бе начертан някакъв символ. Изпуснах снимката като опарен.

— Какво, по дяволите, е това?!

Явно беше дело на Хал, а умът му е бил много по-извратен и пълен с омраза, отколкото бях предполагал.

— Това е някакво тъпо проклятие!

— Не трябваше да те водя тук, съжалявам — разтревожи се Лоръл.

Стреснат от снимката и от значението на това, което бях видял в тази стая, бях вече сигурен, че и Лоръл е в опасност. Докато вървяхме обратно към дневната, усетих, че трябва да кажа нещо.

— Слушай, цялата тази работа започва да става адски странна. Боя се за теб. Има ли къде другаде да отседнеш, докато изясня всичко? Ериния може да се опита да се добере и до теб. Чудя се как вече не е опитала.

— Шегуваш ли се? Този апартамент е заключен по-сигурно и от гроб. Нищо няма да ми се случи.

Дадох й визитката си, за да може да се свърже с мен, и взех номера на мобилния й телефон.

— Ще ти се обадя. Просто за да знам, че си добре.

Тя ме прегърна.

— Пази се! Не се тревожи за мен.

— Вчера не си спала много, нали?

— Почти никак.

— Защо не пробваш да си починеш? Имаш ли някакво приспивателно?

Тя поклати отрицателно глава, но ме послуша и се сгуши на канапето. Натъпках една възглавница под главата й и я завих с мохерното одеяло. Тя благодарно ми се усмихна. Стоплих малко мляко в микровълновата печка и й го донесох.

На излизане описах Ериния на портиера и го предупредих да следи за нея.

Отне ми малко време да подредя мислите си. Хал беше откраднал от Самюъл една гравюра. Какво я правеше толкова ценна? В посланието му се споменаваше за петима противници, които той бе насъскал срещу ми. Вероятно представата му за отмъстителна шега беше да включи и себе си в числото им. Дали и Ериния не беше една от групата и ако беше така, кои бяха останалите трима? Защо хора, които управляваха алхимически уебсайт, се интересуваха от една асирийска гравюра? Надявах се, че Томас Закар, мъжът, с когото предстоеше да се срещна, можеше да отговори на някои от въпросите ми.