Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Разказа ми, че е отраснал в Мосул и е завършил „Оксфорд“. Намерихме общи теми, когато разбрах, че е карал курсове на разменни начала и в „Колумбия“. Самюъл го бил взел като свой асистент през последните три години и двамата работили върху разкопките на Ниневия. Беше дошъл в Америка, за да търси гравюрата. Затова и така спешно бе поискал да се види с мен.

Келнерката донесе напитките. Сипах захар в еспресото си и го разбърках. Томас духаше чая си, за да го охлади.

— Моите съболезнования — каза ми той.

— Благодаря. Трудно е.

— Да. Още не мога да повярвам, че го няма. Самюъл беше много повече от мой работодател. Плати последната ми година в „Оксфорд“ и помогна на родителите ми, когато загубиха къщата си. Не мога да опиша колко мъчно ми стана, когато научих. Поболях се.

Бодна ме лека ревност. Очевидно много се беше сближил с брат ми. Успокои ме обаче това, че подбудите му явно бяха искрени. Шокът, изписан на лицето му, когато му казах, че Хал е умрял, след като е откраднал гравюрата, беше съвсем истински.

— Знаеш ли нещо за нея? Явно е била неоасирийска и Самюъл я е донесъл от Ирак.

— Точно затова съм тук. За да я върна обратно. Но ти със сигурност знаеш за какво говоря! Сигурно си оценил стойността й, когато си я намерил.

— Там е проблемът. Хал я е скрил и не зная къде. — За момента реших да не споменавам за играта. Томас обви чаената чаша със салфетка и продължи да седи мълчаливо, изгубен в мислите си. Опитваше се да смели новия обрат на нещата. Пробвах още веднъж.

— А гравюрата? Възможно е да е свързана някак с древната наука на алхимиците. Знаеш ли нещо за това?

Той си поигра със салфетката и отвърна:

— Съжалявам. Това, което ми каза, е много тревожно.

Да не би да се опитваше да избегне отговора? Реших, че е по-добре да не го притискам с въпроси още отсега, затова се поинтересувах как са се запознали със Самюъл.

— Когато започнах работа в Националния музей. Както знаеш, брат ти често ги консултираше. Служителите му вярваха безрезервно. Не можеха да си позволят да му плащат, но той винаги успяваше да намери някакво финансиране. Никога ли не ти е споменавал за мен?

— В последно време не говореше много за работата си.

Отново се въздържах да го засипя с въпросите, от чиито отговори се нуждаех най-много, за да не го отблъсна. Искаше ми се да го проуча още малко, затова ми хрумна нещо, което можеше да го накара да се поотпусне.

— Успяхте ли да се измъкнете от Ирак преди началото на войната?

— Не, заминахме чак след като американците превзеха Багдад. В целия град се правеха, че нищо не се случва. Истинска оргия от мечти и надежди. Хората приемаха заблудата, че закъснялата дипломатическа стратегия ще сътвори чудо. После започнаха да падат бомбите. Беше сюрреалистично. Преди да спре токът, гледахме по Си Ен Ен как сградите около нас експлодират. Просто невероятно. Наблюдавах катастрофата, в чийто епицентър живеех.

Усетих как бронята му се пропука. Такова изживяване би потресло всекиго.

— Веднъж отидох до Амирия — противовъздушно скривалище, което американците бомбардираха по време на войната в Персийския залив. Телата на нещастниците, укрили се там, още личаха, запечатани по стените от взрива — някакви призрачни хора. Съвременна версия на това, което виждаме по време на разкопките. Забравени битки, излезли на бял свят, разрушени велики градове, купища строшени и обгорени кости. Виждал ли си Помпей?

— Да.

— Убежището приличаше на него. Трупове, замръзнали във времето. Когато войната започна, имах чувството, че цялото население изведнъж се е изпарило. По пътищата нямаше коли, обичайният шум на града изчезна. После видяхме как небето започна да припламва в онова призрачно, фосфоресциращо зелено, което често виждаме на телевизионния екран. Чувахме взривовете от истинските бомби отвън и чувствахме как подовете се разтрисат, сякаш непрекъснато ни люлееха земетресения.

Какво можех да кажа? Войната бе напълно чужда на собствения ми живот. Почувствах същото неудобство, както когато един приятел ми каза, че е болен от рак, а аз реагирах само с кухо, идиотско съчувствие.

Томас отпи колебливо от чая си.

— На моменти кислородът сякаш изчезваше и дишахме сажди. Целите ни тела бяха покрити с тях. Непрекъснато кашляхме чернилка. Водата спря и се налагаше да се чистим със старо готварско олио. Беше невъзможно да се спи. Не знаехме къде ще удари следващата ракета. Сякаш ни причакваше наемен убиец — не знаехме от кой тъмен вход или тайна стена ще се появи внезапно. Живеехме в непрекъснат страх.