Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Знаех, че по времето на Лейард, в средата на 19-ти век, археологическите разкопки почти не са се различавали от откровения грабеж. Ранните изследователи се интересували от бляскави неща и изрязвали цели парчета от релефите на двореца, като отнасяли със себе си онова, което им се харесвало или което лесно можело да бъде откарано с кораб. Чак в началото на 20-ти век германските археолози като Роберт Колдевей и Валтер Андре започнали да заснемат и внимателно да документират обектите, което се превърнало в стандартна практика за останалите специалисти.

— Работата беше тежка. През повечето време хората ни издигаха нови подпори и укрепваха стените. Наложи се да пресеем огромни количества пръст. Зимните дъждове напълниха изкопите ни с вода и повредиха маркерите, които толкова внимателно бяхме поставили и заснели. Трябваше да извършим наново голяма част от работата.

— Защо тогава избрахте този сезон?

— Защото ни финансираха само до края на декември. Нямахме избор. Това беше една от най-големите тръпки в живота ми. Първият ми голям проект, а Самюъл ме направи надзорник.

— Открихте ли нещо?

— Направихме невероятно откритие. Паднаха се два сухи дни и аз ги използвах, за да разкопая една могилка от чакъл. Повърхността беше влажна, но с внимателно отстраняване на пръстта и изчеткване успях да напредна. Тогава извадих и първата кост. Веднага разбрах, че съм намерил нещо феноменално.

— Гробница?

— Не. Тогава доведохме целия екип. Отне ни страшно много време да разкопаем всичко. Цели скелети, сплескани от тежестта на земята. Нямаше и следа от брони, щитове или оръжия, значи не бяха войници. Естествено, дрехите отдавна се бяха разложили. Но сред пепелта, стърготините и костите открихме бронзови бижута — гривни, обици и какво ли не още. От тях разбрахме, че сме открили останките на жители на Ниневия, побягнали, когато градът бил опожарен. Невероятно. Сякаш пропътувахме хиляди години назад във времето. Всички доказателства за катастрофата лежаха пред нас. Почти чувахме виковете на хората, които са се задушавали от черния дим и облаците пепел, чиято плът е горяла от летящите въглени. По много тела открихме следи от смъртоносни рани, нанесени от мечовете и камите на мидийците.

— Имаше ли и други артефакти?

— Няколко статуетки на богове пазители и цилиндрични печати — все неща, които хората са искали да спасят от пожарите.

— Там ли намерихте гравюрата?

— Съвсем наблизо. Една вечер работихме до по-късно от обичайното. Слънцето вече залязваше. Полето блестеше в прекрасни оттенъци на червеното, които тлееха в гаснещия залез. Над тези стари места тегне една особена миризма на земя. Не знам как да я определя — сигурно някой геолог ще каже, че идва от химическия състав на почвата. Харесва ми да мисля обаче, че идва от освобождаването на предметите, които са лежали погребани с векове и които ние възвръщаме на света.

Значи Томас носи романтиката в душата си. В крайна сметка не е чак толкова праволинеен.

— Самюъл беше на около двайсет метра от мен — продължи той. — Денят беше дълъг. През цялото време се борех с орляци мухи. Бях уморен и мислех само как ще опаковам багажа си и ще си тръгна. Изведнъж чух вика му. Хана Джафри и аз изтичахме натам, защото се изплашихме, че се е наранил. Дори на слабата светлина видях, че е пребледнял. Накара ни да погледнем надолу. Копаеше в една хоризонтална дупка. В началото не видях нищо особено. Наведох се. Нещо стърчеше оттам, но ми заприлича на парче скала — част от купищата отломки, които бяхме свикнали да намираме из тези обекти. После осъзнах какво виждам. Ръчно обработено парче камък, което се подаваше от отломките. На повърхността му ясно личеше клиновидното писмо. В този момент сякаш всички се изпълнихме с енергия. Като се има предвид колко часове влагаме в работа, откритията като това са наистина рядкост. Те карат сърцата ни да бият по-бързо. Хана и аз побързахме да донесем фенерчетата си и тримата прекарахме няколко часа в опити внимателно да отстраним пръстта. Когато най-накрая извадихме плочата, всички извикахме от радост. Тя беше много голяма и цялата й повърхност бе изписана. И най-хубавото — беше съвсем запазена, тъй като беше каменна, а не глинена.

— Самюъл можа ли веднага да осъзнае какво сте намерили? — попитах аз.

— След около ден успя да преведе първите няколко реда. Ти, разбира се, знаеш, че е необходимо да се премине през няколко етапа, за да се транскрибират символите на клиновидното писмо и да се преведат на смислен език. Не става въпрос за обикновен превод.