Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— За какво говориш, по дяволите?

Тя се приближи още и натискът върху ръката ми се засили.

— Джон, говоря за откраднатото произведение на изкуството. Знам, че е крадено. Дребна работа. Нали не мислиш, че съм от ФБР или нещо такова?

Отдръпнах се и се освободих от ръката й.

— Честно казано, не ми пука дали си от ФБР, или от Форт Нокс.

Нощната пеперуда, която бях видял по-рано, се появи отново и запърха около петролната лампа. Ериния протегна ръка и я бутна към пламъка. Чу се пращене. Пеперудата се замята отчаяно, опита се да полети с изгорените си крилца, но падна на дъното на лампата.

— Започвам да се отегчавам — каза жената. — Да ти го нарисувам ли? Казвам ти, че помогнахме на Хал да се инжектира. Не прави същата грешка като него.

— Луда ли си? Осъзнаваш ли колко глупаво е било това? Убила си го. Вече си беше бил достатъчно. Видях как си сложи първата инжекция.

— Той реши да се заинати. Изпроси си го.

— Какви ги говориш?

Захаросаният й тон изчезна.

— Виж, знаем, че си замесен. Хал не те повика тук случайно. Просто ми кажи къде е.

Мозъкът ми буксуваше. Във всичко това нямаше никакъв смисъл. Тя или беше побъркана, или изключително зла. Каквато и да бе истината, не исках да се замесвам. Ситуацията излизаше от контрол. Исках единствено да се махна оттам. Съмнявах се, че беше физически способна да се бори с мен, а и не виждах да носи оръжие. Чух шум и в мен се събуди надежда, че някой идва на помощ. Очите на Ериния се стрелнаха към сенчестите храсталаци, които опасваха двора. Там се появи неясна фигура. Видях как един исполин стъпи на каменната пътека. Ериния се усмихна. Не, това не беше спасител. Може би щях да се преборя с единия от тях, но с двамата беше изключено.

Една стара решетъчна ограда разделяше двора на Вандерлинови от съседния. Кучето лаеше бясно през дупките й и хапеше и дращеше изгнилото дърво. То започна да се пука.

Ериния се извърна и очите й се разшириха от страх. Отвори уста, разкри дребни, прекрасно разположени бели зъби и прокара розовото си езиче по устните.

Основата на оградата се пропука. През дупката се показаха главата и щракащите челюсти на огромен мастиф. Ериния отскочи от страх, че могъщото куче ще се провре през процепа и ще я нападне. В съседната къща светнаха лампи. Мъжки глас извика:

— Какво, в името божие, става там?

В далечината зави сирена.

Използвах моментната слабост на Ериния, запратих телефона на Хал към нея с назъбения край напред и побягнах към отворената плъзгаща се стъклена врата. Не се озъртай. Изчезвай. Просто изчезвай. Профучах през къщата, излязох през входната врата и запалих двигателя още преди да съм затворил вратата на колата. Чувах как в далечината полицейски коли вече се опитваха да си пробият път през кръстовището на Осмо авеню.

Дадох газ. Ако полицаите ме хванеха сега, щяха да решат, че бягам, защото съм убиец.

Карах безцелно и непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане, за да проверя дали не ме следват. В главата ми трескаво се блъскаха объркани мисли. Какво, по дяволите, ставаше? Ериния да не беше друсана? Наистина ли тя беше убила Хал? Явно търсеше някакъв предмет. Дали не беше онова, за което Хал ми спомена по-рано? Дали ми се беше обадил, за да ме помоли за помощ, или да ме въвлече в някаква афера?

Отново погледнах в огледалото. Ами ако онзи сребрист „Рейндж Роувър“ ме следеше? Възможно ли бе да е реагирала толкова бързо? Не знам защо спрях вниманието си точно на тази кола; всъщност можеше да ме следи всяка. Направих опасен обратен завой и дадох газ покрай сребристия SUV. Тялото ми се тресеше и, без да искам, врътнах рязко кормилото. Единствено бдителността на водача от другата страна ни помогна да избегнем катастрофата. Той натисна клаксона с обясним гняв. Добавете и катастрофа към събитията от вечерта и бях в лайната до уши.

Намирах се в такова състояние, че изобщо не бях помислил накъде отивам. Изведнъж разбрах, че съм се озовал в „Мъри Хил“. Отново хвърлих поглед към колите зад себе си. Нямаше и следа от сребристата. Завих в една пресечка и наместих автомобила в първото свободно място за паркиране точно преди да разбера, че съм карал пред патрулна кола. Ченгето на пътническата седалка ме изгледа злобно. Беше усетило паниката ми. Свършен бях. За моя изненада обаче полицаите се забавиха край мен само около половин минута и след това дадоха газ по улицата. Отпуснах глава на волана. Шокът от събитията ме стягаше като менгеме.