Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Все още се опитвам да дойда на себе си след катастрофата. Изгубих единствения си брат. Не смей да го използваш като оръжие срещу мен!

— А пък аз съм на път да изгубя работата си. Колин Рийд, който точно в този момент се наслаждава на гостоприемството ми, налива се с най-добрия ми алкохол и точи лиги по жените, ми връчи заповедта за уволнение този следобед. Разбрах твърде късно, за да мога да отменя партито. Знаех, че няма да ми гарантират постоянна длъжност, но такова нещо не съм очаквал. И той има нахалството да дойде на купона. Така че съм сериозно фалирал. Дори и ти не можеш да изстискаш вода от камък.

Промърморих нещо за неприятната новина. Той отхвърли думите ми с широк жест.

— Скоро ще си получиш парите. Във всеки случай имам нещо друго, което струва хиляди пъти повече от купчина старо сребро.

— Какво? — Бях малко изненадан да науча, че е крил нещо от мен. — Няма да се опиташ да го продадеш сам, нали?

Той отново затегна гумения маркуч около ръката си и се направи, че не ме чува.

— Хал. Преди да отплуваш към Небивалата земя, би ли ме изслушал? Винаги си бил доволен от предложенията, които съм ти намирал преди. Ако това, за което говориш, е наистина ценно, може да те измамят. Продай го чрез мен и така ще можеш да ми се изплатиш. По дяволите, не бъди такъв инат!

— Достатъчно натрупа на мой гръб. Сега аз съм наред. — Хал се усмихна измъчено и възобнови подготовката си — ритуал, на който сякаш се наслаждаваше почти толкова, колкото и на наркотика.

Взе спринцовката, махна предпазителя и я пусна на масата. Иглата сякаш бе по-тънка от човешки косъм. Хал изтегли течността в спринцовката и изчисти въздушните мехурчета. Стисна левия си юмрук, допря върха на иглата до кожата си, вкара я и натисна буталото. Върху плътта му блесна капка кръв.

Той отпусна глава назад, върху облегалката на стола, сякаш искаше да си почине. Излязох си отвратен и го оставих да седи там със замечтани очи и провиснала челюст. Дали наистина бе попаднал на нещо ценно? Съмнявах се. Но защо ли му беше хрумнало да го крие от мен?

Когато се прибрах, извадих шише леденостудена светла бира от хладилника и си я отнесох на балкона. Неповторимата миризма на марихуана долиташе отнякъде в топлия нощен въздух. Това бе едно от най-хубавите неща на живота близо до клубовете на Гринич — можеше да се надрусаш само като дишаш. От рекламните билбордове и уличните лампи се процеждаше безформена жълтеникава светлина. Групички от купонджии преминаваха под балкона и си подвикваха. Момичетата носеха джинси за четиристотин долара и десетсантиметрови остри токчета, а момчетата се опитваха безуспешно да ги свалят.

Въпреки че Самюъл и аз живеехме в един апартамент, през последните години се разминавахме като кораби в нощта — той все по-често ходеше на разкопки, а аз непрекъснато летях нанякъде за срещи с клиенти. Обичахме това място; и за двама ни то се бе превърнало в истинско убежище. Колкото и да е странно, предвид професиите ни, мебелите ни бяха модерни. Все пак имахме и няколко стари неща — скъпоценни туркменистански килими, тикови скандинавски мебели от шейсетте, които бях намерил при един търговец, който излизаше от бизнеса, лампи и един полилей на дизайнера Чарлс Еймс. Високите тавани създаваха усещане за простор, а през деня светлината нахлуваше щедро от големите прозорци. През редките зимни вечери, които прекарвах тук сам, обичах да седя пред газовата камина, да слушам музика и да гледам как снегът се сипе отвън. Пусках си великия Рой Орбисън или Даяна Крол и оставях гласовете им да попиват в душата ми.

Самият спомен за хубавите моменти, когато обзавеждахме бърлогата си, върна болката със страшна сила. А когато спомените за Самюъл ме навестяваха, което се случваше често, ми отнемаше много време да възстановя равновесието си. Откакто излязох от болницата, не бях намерил смелост да вляза в стаята на брат си. Вещите му продължаваха предизвикателно да населяват покоите му и ме провокираха да отворя вратата и да ги подредя. Повечето бяха събрани през десетилетията, когато той пътуваше до Егейските острови и Близкия изток. Сред тях имаше един рядък килим с брокатени кантове от кюрдското племе кафи, чиито алени и кобалтови нишки сияеха както в деня, в който са били изтъкани. Имаше анадолски девствен пояс от ковано сребро, датиращ от Отоманския период. Там бяха и книгите му. Екземпляр от „Седемте стълба на мъдростта“, подписан от Т. Е. Лорънс 7 7 Подполковник Томас Едуард Лорънс, по-известен като Лорънс Арабски (16.08.1888 — 19.05.1935) — офицер от Британската армия, прочул се с участието си в Арабския бунт през 1916-1918 г. — Бел.прев. , първи издания на четирите тома от „Александрийски квартет“ на Дърел 8 8 Лорънс Дърел (известен още като Даръл, както е прието да се чете името на брат му Джералд, популярен естественик) (27.02.1912 — 7.11. 1990) — англо-ирландски поет и писател, чиято тетралогия „Александрийски квартет“ разказва историите на различни герои преди и по време на Втората световна война. — Бел.прев. . С удоволствие станах съучастник в плячкосването на наследството на Хал, но никога не бих се разделил с нещо свое.