Дороти Макинтош: Вавилонската вещица

— Саможертвата ти е напразна. Така или иначе, ще я намерим.

Тя подуши потта му и се зачуди дали и той не беше отчасти изплашен. Имаше ли изобщо някакъв шанс да се разбере с него?

— О, божичко. Пусни ме. Ще умра тук.

В пристъп на гняв мъжът запрати бутилката в земята. Тя се пръсна върху един камък. Парченца зелено стъкло лежаха в пясъка и намигаха под слънчевите лъчи.

— Да те вземе дяволът тогава! — Думите му я шибнаха като камшик. Мъжът се заизкачва обратно по склона.

— Хана ни предаде — извика той на другите. Вдигна лявата си ръка и направи дяволския знак със свити пръсти и изпънат показалец и кутре. Изпращаше й ужасно проклятие. Вдигна един камък, приближи се към по-дребния от другите двама и притисна парчето скала в треперещата му длан.

— Хвърли го.

— Ама ти каза, че само се опитваме да я сплашим! Вече й е достатъчно зле. Отидохме твърде далеч.

— Тя обаче още не вярва, че сме сериозни.

— Може би наистина не знае това, което ни трябва.

— Знае. Просто го хвърли.

Мъжът се прицели и се опита да прецени къде ударът ще я нарани най-малко. Камъкът отскочи от рамото на Хана с тъпо, безрезултатно тупване.

— Опита се да я пощадиш! — изкрещя гневно първият. — Шим, покажи му как става тази работа!

Един исполин пристъпи напред. По-дребният инстинктивно се отдръпна, защото беше виждал със собствените си очи какви щети може да причинява спътникът му. Голиатът се приведе сковано от кръста, вдигна два камъка и ги запрати с всичка сила към мишената.

Хана изпищя. Тялото й се разтърси, когато единият камък се вряза в лицето й, а вторият разкъса меката плът на корема й. След това времето и пространството сякаш отплуваха нанякъде.

Сякаш съпричастна към страданието й, светлината започна да се променя. Слънцето стана опърлено оранжево, а небето — неестествена охра. Земята се къдреше в нечовешката жега, като че ли под повърхността се гърчеше гигантска змия. Въздухът застина странно. Остана само някакво леко бръмчене, подобно на шумоленето на милиони наелектризирани песъчинки, които се събираха на едно място.

Мъжете погледнаха на север.

— Вятърът шамал идва — обади се единият. — Вижте!

Сякаш на плоския хоризонт изведнъж бе израснала планина. Отначало се виждаше само неясна, масивна сянка, но тя се уголеми с невероятна скорост пред очите им. След няколко минути видяха пясъчна вълна, висока стотици метри, която се търкаляше към тях като исполинско цунами. Бързи синкави светкавици прорязваха червеникавата прах. Арабите наричаха този вятър „камазин“, което значеше „петдесет“, защото в пълната си сила такива бури можеха да продължат по петдесет дни.

Хукнаха да бягат, макар да знаеха, че бе почти невъзможно да изпреварят пясъчната стена. По-дребният се спъна и падна върху остър камък, който стърчеше от земята. Коляното му пламна от болка. Той стана, стисна ранения си крак и отново закуцука напред. Другите двама вече бяха стигнали очукания пикап „Дженеръл Моторс“. Отвориха вратите със замах и се натъпкаха вътре. Моторът изрева.

— Чакайте! — изкрещя дребният. — Какво правите?

Вратите на колата хлопнаха и гумите се завъртяха на празни обороти върху пясъка. Шофьорът даде на заден. Гумите зацепиха и автомобилът се завъртя на юг. Дребният мъж принуди краката си да се затичат въпреки ужасната болка. Протягаше ръце като просяк, молещ за милост. Дългите светлини на колата проблеснаха и го ослепиха за миг. Ревът на мотора и на приближаващата буря удавиха последните му думи.

На ръба на съзнанието си Хана усети как някакъв нов вятър докосна лицето й, последван от първия удар от дребни парченца чакъл. Отпусна се на въжетата като счупена кукла. Развятият й шал сякаш приветстваше връхлитащата буря.

Двадесета улица, запад, № 342, Ню Йорк

Събота, 2 август 2003 г., 22:30 ч.

Няколко седмици след катастрофата продължавах да страня от приятелите, които познаваха и обичаха брат ми Самюъл. Ако все пак се случеше пътищата ни да се пресекат, те все мълвяха: