Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Добре. Бихте ли проверили и за Минерва Вандерлин? — Казах й името буква по буква.

— О, да, ето я. Но нишата вече не се води на нейно име. Синът й отнесе праха.

— Кога е станало това?

Тя пак се взря в екрана.

— На 25 януари — преди шест месеца.

Значи урната, която бях видял в килера, вероятно някога е съдържала праха на Мина. Той го беше разпръснал, сигурно над някое любимо нейно място, както често правят хората, и вместо това бе сложил в съда скъпоценните камъни.

Тръгнах към метрото бесен. Хал отново ме беше измамил. Толкова бях сигурен, че съм на правилен път, че разочарованието направо ме смаза.

Изчаках влака с надеждата да ми се падне вагон с работещ климатик, където да намеря студения полъх, за който копнеех. Бях плувнал в пот само от краткия път от гробището дотук. На няколко крачки от мен две момчета изнасяха представление пред чакащите. Носеха огромни торбести панталони и широки тениски, макар да бяха дребни на ръст. На едната блуза се виждаше образът на Тупак Шакур, а на другата — Свети Йоан. По-ниското хлапе беше обуто в маратонки „Еър Джордан 18“, които сигурно му бяха стрували двеста долара.

Наблюдавах движенията им и се възхищавах на ловкостта им. Изведнъж единият сграбчи глезените на другия и се повдигна. Партньорът му на свой ред хвана неговите глезени и двамата образуваха огромно „О“. Затъркаляха се напред-назад по перона с такава лекота, че и професионални акробати биха ахнали от завист. Тълпата заръкопляска и замята монети към тях, а момчетата успяха да ги съберат точно преди влакът да нахлуе в спирката. Заклатушкахме се по релсите на пълен ход. Наслаждавах се на ледения студ в мотрисата.

Временните помещения на Музея за модерно изкуство се намираха в една стара фабрика за телбод. Добрите жители на „Куинс“ се бяха възрадвали, когато разбрали, че каймакът на културата ще прескочи Ийст Ривър и ще се засели в тяхната махала. Бяха боядисали сградата в яркосиньо.

Близо до парадния вход стоеше Ари и нервно дърпаше от цигарата си. Край Томас чакаше Лоръл, която изглеждаше малко изморена и крехка. От една страна се почувствах облекчен, че той я пази вместо мен, но от друга собственическият му вид ме ядоса.

След като се разписахме на регистратурата, Клер Талбът ни посрещна. Целуна ме по двете бузи и разтърси ръцете на Томас и Ари. Лоръл получи само една студена усмивка. Клер и пазачът ни преведоха през изложбата на импресионистите от постоянната колекция. Минахме покрай „Звездна нощ“ на Ван Гог. Оригиналната картина изпъкваше още повече пред спомена за недостойните й репродукции. Характерният стил на Ван Гог тук беше в пълния си блясък — яростни удари с четката, турбулентни спирали, стряскащи ултрамарини и апокалиптично синьо. Луната грееше в яркожълто, а слънцето стоеше бледо и воднисто на същото небе. Тъмните сенки на кипарисите сочеха нагоре като древни обелиски.

— Около „Звездна нощ“ винаги се събира тълпа — каза Клер. — Тази творба не омръзва на никого. Представете си само колко плакати и копия има по целия свят! И всички онези слънчогледи! — Тя се изкиска пискливо. — Този период не е моята стихия, мило, знаеш това. — Погали ръкава на сакото ми с пръсти. Видях, че това направи впечатление на Лоръл.

Клер беше доста интересна жена. Имаше алабастрова кожа, гъста къдрава медночервена коса до раменете, кестеняви очи, дълги, артистични пръсти и нежно тяло. Обичаше да носи ексцентрични дрехи с ярки щампи и едри бижута, изработени на ръка. Помня, че веднъж беше облякла рокля от плат, изтъкан като точно копие на картина на Мондриан 42 42 Пит Мондриан (1872-1944) — холандски художник, известен с платната си от бели и цветни правоъгълници. Някои дизайнери като Ив Сен Лоран ги използват като десени във висшата си мода. — Бел.прев. . След като скъсаха с Филип, пътищата ни се бяха пресичали многократно по приеми и изложби, където тя ме обсипваше с порой от комплименти. Веднъж бях захапал въдицата, но скоро ми бе станало ясно, че истинската й цел е да открадне един от най-добрите ми клиенти.

За хората, които смяташе за равни на себе си, Клер беше истинска тигрица. Прелъстителна и мека като кадифе. И никога не се сърдеше дълго.

— Никога не се знае — ми беше казала веднъж, — кога някой ще ти потрябва. Няма смисъл да си създаваш врагове.

Този пресметлив светски съвет обаче явно не се отнасяше до подчинените й. Истеричните й избухвания и достойните за примадона сцени пред тях бяха легендарни. Непостоянна жена. В един миг гореща, а в следващия — студена. Зависи кое й изнасяше повече.