Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

И представа нямах, че брат ми толкова се е интересувал от религията. И все пак пред мен беше прякото доказателство, записано от самия Самюъл, което свързваше алхимията с едно асирийско божество. Какво общо имаха осемлъчната звезда на Ищар и Вавилонската блудница? И как бяха свързани те със скритото асирийско съкровище?

Затворих дневника и се облегнах назад, за да помисля. Засега имах само късчета от целия пъзел. Неспособността ми да ги свържа ме разстройваше ужасно. Дали пък Томас не криеше още нещо от мен, или всичките приказки за тайни съкровища са били просто начин да отклони вниманието ми от истината? Самюъл беше писал за трансмутацията. Може би крайната цел, за която е говорил брат ми, изобщо не беше съкровище, а формулата за превръщане на металите в злато.

Вторник, 5 август 2003 г., 7:30 ч. сутринта

Оказа се, че във вторник Музеят за модерно изкуство е затворен за посетители. Обадих се в дома на Клер. Тя каза, че може да се видим към обяд във временните помещения на музея в „Куинс“.

Звъннах на Лоръл, която каза, че почти не е мигнала след вчерашния ни разговор. Все още не бе успяла да се свърже с приятелите си, затова оставаше в Ню Йорк. Увери ме, че е прекарала сутринта с Томас и Ари. Разбрахме се да се прегрупираме в музея.

Докато се обличах, включих телевизора на новините. Репортажът за войната в Ирак съобщаваше, че всеки ден намирали по двадесет трупа на цивилни граждани, а отвличанията и екзекуциите вероятно щели да се увеличат значително. След малко заговориха за някаква престрелка край гара „Пенсилвания“. Камерата се приближи към камион за кетъринг, в чиито алуминиеви стени се виждаха дупки от куршуми. Видях как отвеждат Рапунцел към полицейската камионетка. През гърба му беше кръстосана верига, която приковаваше ръцете му към кръста. Както и се бях надявал, Ериния и шутът бяха проследили сигналите от чипа до камиона на Рапунцел. По телевизията съобщиха, че Рап е бил обвинен в продажба на наркотици и притежание на незаконно оръжие. Не споменаха нито Ериния, нито приятелчетата й.

Най-после някаква добра новина.

Подвоумих се дали да взема пистолета със себе си. Усещах известно спокойствие при мисълта, че Ериния вероятно бе загубила следите ми, а и нерегистрираните оръжия бяха незаконни в Ню Йорк — просто не можех да си позволя да ме хванат с него. А и дори и отново да надушеха следите ми, не можех да започна престрелка, в която сигурно щяха да пострадат и невинни хора. Увих с нежелание пищова в една хавлия и го пъхнах в куфара си. След това се отправих към фоайето.

Утринният въздух навън беше свеж и чист. Купих един вестник „Таймс“ и се отправих към закусвалнята „Уестуей“, за да се подкрепя.

На витрината й бе залепена реклама, която гласеше, че закусвалнята е била избрана за най-добрата в Манхатън. Това без съмнение щеше да впечатли туристите, защото нюйоркчани разбираха от добра храна. Впечатлението щеше да трае обаче само докато не минеха и покрай други закусвални, които също са били обявени за най-добри. Въпреки това нямах оплаквания от закуската, а прясното кафе възвърна живота в жилите ми.

Спомних си въпроса, който ме мъчеше вчера вечерта, и изведнъж усетих, че нещо ми се изплъзва. Ядях и оставих мислите си да се реят свободно. И тогава разбрах. Сякаш вместо да ми даде сметката, келнерът беше изсипал чувал със злато на чинията ми.

Ставаше въпрос за думите на Корин във връзка с погребението на майката на Хал. Въпреки че по това време не бях в града, знаех, че то се е провело в църквата на Застъпника в квартал „Хамилтън Хайтс“. Ако там имаше семеен мавзолей, Хал би имал неограничен достъп до него. Идеалното скривалище.

Хвърлих малко пари на масата, за да си платя сметката, и хукнах към метрото. Слязох на спирката на Сто петдесет и пета улица и набързо минах двете пресечки до църквата на Застъпника.

Гълъбовосива каменна стена отделяше гробището „Троица“ от улицата. Край входа се възправяше висок келтски кръст, украсен с релефни птици и животни. Беше поставен там в памет на някогашния собственик на земята Джон Одюбон. Гробищата бяха спокойни и приличаха на парк. Поляната бе заслонена от вековни брястове, които още зеленееха въпреки продължителната жега. Надгробните камъни бяха различни — от огромни скулптури, заобиколени с железни оградки, до най-обикновени паметни табели. Някои бяха толкова стари, че имената на камъка се бяха заличили. Наоколо нямаше жива душа.