Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Открих го, застанал до камиона, който му беше и офис, да слуша музика, която дънеше от колоните.

— Ей, Рап, виждам, че още имаш отвратителен вкус за песни.

Той се ухили и остави сандвича, който дъвчеше.

— Радвам се да те видя. — Хвърли поглед на скъсаната ми риза и забеляза кървавата драскотина на рамото ми. — Какво ти се е случило? Пак ли си излизал с мъжки проститутки?

— Много смешно, Рап. Слушай, трябва да купя нещо.

— Имам страхотни пуешки сандвичи. Мама сама сготви птицата и ги направи.

— Страшен шегаджия си. Изпуснал си си призванието.

— Печеля много и от този бизнес, макар че работя като вол. В този ред на мисли, от тая жега ми иде да муча.

— Днес нямам пари. Можеш ли да ми заемеш някаква сума за малко?

— За колко малко?

— За около седмица.

— Да ме виждаш да нося „Армани“? Ей там има банкомат. — Той посочи неясно на север.

От наркотиците до оръжията имаше само една крачка, затова предположих, че вероятно има онова, което ми беше нужно. Наоколо не се виждаше жива душа, но въпреки това снижих глас.

— Виж, изникна един проблем. Трябва ми пистолет.

Очите му се разшириха.

— Искам и някакви амфетамини.

— Никога не си ми мязал на гангстер, Медисън. Търговията с изкуство да не е тръгнала на зле?

— Не ти трябва да знаеш — отвърнах. — Какво ще кажеш?

— Имам добра стока. Чаткаш ли? Колко ти трябва?

— Колкото да ми стигне за около седмица.

— Чакай малко. — Той награби телефона си, полусдъвкания сандвич, апарата за кредитни карти и кутията за пари и ми направи знак да го последвам в кабината на камиона. Когато седнахме вътре, той се наведе, избута краката ми настрани и вдигна полиетиленовото килимче на пода. Под него имаше груб капак от фибростъкло, който криеше под себе си два пистолета. Рап надяна две гумени ръкавици и извади единия.

— Това е „Глок“. Доколкото разбирам, не умееш да стреляш.

Поклатих глава.

— Тогава този е идеален за теб. Има капацитет от седемнадесет патрона. — Той ми показа как да го зареждам. — Ако наистина искаш да очистиш някого, ще трябва да се приближиш.

— Защо?

— Защото ти трябват хиляда тренировъчни изстрела, за да станеш добър на далекобоя. Този ще ти излезе хиляда и петстотин. Патроните — безплатно.

— Става. Само че не веднага.

— Шегуваш се.

— А амфетите? Хайде, де. Преди купувах само от теб.

— Имам малко декседрин 40 40 Декстроамфетамин — синтетичен психостимулант от групата на амфетамините. — Бел.прев. , което си е същото. Той е около триста.

— Само за няколко дози? Че то всеки тираджия може да ми даде от това.

— Нещо не виждам наоколо тираджии. Качеството е аптечно. Тука не ти е благотворително дружество, Медисън.

Свалих си часовника и му го подадох.

— „Омега Спийдмастър“ е. Струва две хиляди. Вземи го като залог за оръжието и дрогата.

Той взе часовника и закопча верижката от неръждаема стомана на китката си.

— Часовничето изглежда добре. Ще го взема, но само за пистолета. И това ти е продажбата, без залози.

— Не говориш сериозно.

— Човещинка си е. На всички ни трябват пари. Човещинка.

— Значи да потърся другаде, така ли?

Той се изсмя от сърце.

— Губим си времето, момче. — Извади от жабката залепваща се торбичка и пусна вътре глока, след което свали ръкавиците си.

— Нямаш ли нещо друго, в което да го сложа? Не мога да се разхождам с това в ръка.

Той поклати глава, порови зад шофьорската седалка и извади някакво конопено чувалче.

— Би трябвало да ми платиш и за това. Вземи го. И изчезвай.

Излязох и оставих вратата открехната. Полуизяденият сандвич на Рап си стоеше на калника. Изчаках, докато Рап отиде до багажника, където се заговори разгорещено с някакъв клиент. Дългото му тяло изпъкваше на фона на шоколадите, опакованите сандвичи с бял хляб и кутиите с газирани напитки и сокове.

Прокраднах се обратно в камиона, извадих зловещото семе, което Ериния бе посяла в гърба ми, и го забодох между листата салата в сандвича на Рап. После си тръгнах.

Зад гара „Пенсилвания“ открих едно подземно ресторантче, влязох и изпих две чаши блудкаво кафе, което имаше вкус сякаш го бяха варили цял ден. Надявах се, че това бе концентрирало кофеина в него и наистина по-голямата част от умората ми изчезна, макар и нервите ми да се опънаха още повече. Корабът ми отново бе на вода, готов да преплува бурното море.

Понечих да погледна часовника си. За миг бях забравил, че Рапунцел ми го беше конфискувал. На телефона си видях, че е почти единайсет вечерта. Тръгнах си, без да знам какъв ще е следващият ми ход. Вбесена от това, че ме изпусна на два пъти, Ериния сигурно беше по петите ми с удвоена ярост. Какъв странен обрат бе претърпял живота ми! Преследваха ме в собствения ми град, не можех да се прибера в дома си, а играта на Хал диктуваше живота ми. Цялата ситуация беше отвратителна, но не виждах по какъв начин можех да се измъкна.