Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Към мен се приближи просяк с протегната ръка. Беше облечен със скъсани гимнастически шорти, кецове „Найки“ и бейзболна шапка, нахлупена върху дългите му расти. Бледите му очи се втренчиха в мен. Усмивката му разкри изгнили от метамфетамина зъби. Подадох му няколко монети и той ми свали шапка.

Последния път, когато в автобусния транспорт е имало някакъв лукс, сигурно е било между двете световни войни. В който и град да отидех, автогарите изглеждаха еднакво мрачни и изоставени. А пристанищната бе най-жалката от всички. На пода, стените и масивните й четвъртити колони имаше настилка от лайняни на цвят керамични плочки. Сякаш някаква конспирация не позволяваше на това място да бъде добре осветено и приветливо. Единственото изключение беше гигантската мозайка от блестящ алуминий и многоцветни фасетки на южната стена. Стоеше си там като красиво дете, изоставено в обществена пералня.

Проправих си път до едно гише за билети, защото реших, че мога да спестя малко пари, като използвам кредитната карта на Самюъл. Продавачката ме изгледа презрително.

— Мога ли да ви помогна?

Обучаваха всички продавачи да произнасят тази стандартна фраза, преди да одерат девет кожи от клиентите си.

— Билет за следващия автобус до Филаделфия, моля.

— Еднопосочен или двупосочен?

— Еднопосочен.

— Двадесет и три долара.

Промуших картата на Самюъл през прозорчето. Продавачката я прекара през устройството и зачака. Присви очи и се втренчи в екрана. След това се обърна към мен.

— Съжалявам, господине, но картата е невалидна. Пише, че собственикът е починал. — Тя ме изгледа. — Вие ми се виждате жив.

Промърморих някакво извинение и попитах къде спират автобусите. Тя извъртя очи и посочи към някакви табели.

— За това си има надписи. Прочетете онзи там.

Идеята ми беше да оставя проследяващото устройство в някой автобус, за да помислят преследвачите ми, че съм напуснал града. Така и не успях да го направя. Когато тръгнах към спирките, видях мъжа, който беше зяпал Лоръл в парка на площад „Вашингтон“ — човек с остри черти, мъртвешки бяла кожа и черна коса. На лявата му китка имаше червена татуировка. Едва ли беше съвпадение, че го срещах тук.

Тръгна след мен. Изведнъж ми се стори, че спирките са съвсем пусти. Наоколо не се виждаха и полицаи. Излязох на бегом от сградата и хукнах по Четиридесет и втора улица. На Десето авеню едва минах на жълто. Когато шутът стигна до кръстовището, светофарът вече светеше в червено и пред краката му се юрнаха автомобили. Стигнах до Западната магистрала и се отправих на север. Завих, запъхтян, по Четиридесет и втора улица и разбрах, че няма да мога да продължа още дълго.

На мястото, където улицата пресичаше железопътната линия, имаше тунел от груби черни камъни. Възможностите ми бяха ограничени от резкия наклон на терена към релсите и от непристъпната стена от сгради на другата страна на улицата. Телената ограда на близкия паркинг за камиони също ми отрязваше пътя. Зад мен водите на Хъдсън носеха грамадния сив призрак на бойния кораб „Дръзки“. До него бе закотвена черна подводница, а зад нея се виждаше малко корабче, върху палубата на което имаше половин корпус от самолет „Конкорд“. Лабиринтът от стари кораби и самолети предлагаше достатъчно скривалища, но през нощта щяха да затворят пристанището.

Вътрешностите ми буквално се пръскаха от тичането. Видях, че шутът се показва иззад ъгъла, и затърсих начин да се махна от улицата. Цяло чудо беше, че бях успял да го изпреваря. От лявата ми страна имаше поле, опасано с изпочупена ограда. Промуших се през една дупка и се опитах да се скрия сред камионите. Докато се провирах, бодливата тел захапа ризата ми и разкъса кожата на рамото ми. Хукнах между камионите с отчаяната надежда да го оставя зад гърба си.

Шумът от стъпките му рязко спря, сякаш изведнъж беше побягнал нанякъде. Дали наистина си беше отишъл или още обикаляше наоколо? Излязох на Четиридесет и пета улица точно до някаква ниска бяла къща. Подобната й на пещера врата зееше. Втурнах се навътре. Оказа се, че съм влязъл в обор, който смърдеше на влага, тор и старо машинно масло. От едната си страна чувах тропота на копита и шума от махащи опашки. Край мен се точеха редици от пищно украсени и ярко боядисани, но празни файтони. Мястото приличаше на цигански катун, в който всички каруцари бяха отишли да обядват. Това вероятно бяха файтоните, които разхождаха туристите в Сентръл парк.