Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Както и очаквах, тя отговори веднага на позвъняването на портиера. Нямах представа дали зловещият чип отчиташе не само координатите, но и етажите, затова, преди да вляза в асансьора, го тикнах в парче дъвка и я залепих под един корниз.

Още щом престъпих прага, тя ме задуши в дълга, ентусиазирана прегръдка.

— Как си? Преди адски много време исках да те видя, но в болницата не допускаха никого до теб, а след това ти сякаш потъна вдън земя. Поне десетина пъти опитвах да ти звъня и да ти пиша. — Тя докосна устната ми. — В катастрофата ли се нарани така?

— Извинявай, че не съм отговарял на обажданията ти. Доста време не можех да говоря с никого. Сега обаче съм по-добре, поне физически. — Щях да я разстроя още повече, ако й разкажех за нападението.

Тя стисна дланта ми, изкъшка котката от един стол в дневната и ми предложи да седна. Сивкавата персийка измяука с досада.

— А сега и това с Хал. Вчера, когато научих, просто рухнах.

— Бил е невнимателен — казах.

— Да, това не е трудно. Доста пъти съм виждала как става. Дрогата просто разкатава хората.

— Предположих, че ще ти е много мъчно.

— Е, благодаря за посещението. Знам, че не се виждаме толкова често, колкото преди, но постоянно си мисля за вас. — Най-красивата черта на Корин бяха прекрасните й кафяви очи. Сега те започваха да се просълзяват. — Някога завиждах на Хал, че е раснал в такава привилегирована среда. Не спирах да се чудя защо излиза с нас.

Почувствах остра вина. Ако не бях изправен пред лабиринт от неприятности, веднага щях да й кажа истината. Но не ми се щеше да я тревожа повече с причините за неговата смърт.

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

— С удоволствие ще пийна едно кафе.

— Чисто, нали? — Това си беше реторичен въпрос и без да дочака отговор, тя се запъти към кухнята.

Когато се върна, забелязах, че е качила няколко килца след последната ни среща. Открай време си беше приятно пухкава с пищни извивки, които носеше добре. Момчетата я намираха за забавна и топла и това ги привличаше. Не можех да разбера как е успяла да се крие тук толкова време.

Тя ми подаде кафето и седна на канапето срещу мен със своята чаша.

— Знаеш ли нещо за погребението на Хал?

— Не. Полицията още не е върнала тялото му. Така поне ми каза Лоръл.

— Тя как го понася?

— Зле. Освен това има огромни имуществени проблеми, с които трябва да се пребори. С наследството на Мина и Питър.

Корин въздъхна.

— Ах, тази негова майка! Държеше го под контрол като рибка в аквариум. На погребението й той едва стоеше изправен, толкова беше разстроен. Много е странно това, което направи с нея. А Питър е в старчески дом, нали?

— Никак не е добре. Вече не може да се храни сам и не разпознава никого.

— Поне няма да разбере какво е станало със сина му.

— Да. Странен късмет наистина. — Отпих глътка кафе. — Кори, надявах се, че ще можеш да ми помогнеш с една работа. Имаш ли малко време?

— Тъкмо довършвах една поръчка. Много ли бързаш?

— Много.

— За какво става въпрос?

— Едни хора ме притесняват. Искат да се докопат до предмет, който беше на Самюъл, но не разкриват кои са. Единствената връзка, която намерих, е странен уебсайт, в който има форум за алхимията.

— Алхимия ли? Искаш да кажеш черна магия, сатанизъм и тем подобните?

— Е, не чак толкова. Тези са сериозни. В сайта има линкове към статии за Ренесанса и към средновековни документи, описващи езотерични способи за превръщането на основни метали в злато.

Тя се изсмя.

— Шегуваш се.

— Знам колко откачено звучи. Тези хора обаче са опасни. Вече два пъти ме заплашваха. И което е по-лошо, Хал също е бил замесен с тях. Току-що го разбрах. Трябва да разбера кои са.

— Показват ли се на сайта?

— Само с маски и астрологични знаци. Имам обаче две имена — Ериния Хейнс и Джордж Шимски.

— Хайде тогава да проверим какво можем да намерим на компютъра.

Накара ме да занеса в кабинета й един кухненски стол. За разлика от уютния хаос в останалата част от апартамента, там цареше спартанска обстановка. Никъде не се виждаха нито книги, нито папки — само няколко прости химикалки и линирана хартия. Единственото изключение бяха котешките играчки на пода. Самата котка влезе след нас в стаята. Хвана една изпокъсана платнена мишка и започна да я корми, хвърляйки памучния пълнеж навсякъде около себе си. Жълтите й очи злобно се пулеха към Корин. Тя се разсмя.

— Просто ми е ядосан, че го накарах да слезе от стола. — Котката замърка и се отърка в краката ми. Протегнах ръка и разроших козинката й. Това още повече развесели Корин.