Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Вероятно говореше от сърце, но се чудех дали брат му споделя тези благородни чувства. Струваше ми се, че Томас стократно би предпочел да ме хвърли на вълците, вместо да ме притисне до любящата си гръд.

— Томас разказа ли ти всичко? — Ари кимна. — Не съм казал нищо на Хейнс, защото не знам къде е гравюрата. Хал ми остави една следа — загадка, която трябва да разреша, за да я намеря.

— Но защо му е било да го прави? Не виждам смисъла. Първо я краде от Самюъл, а после ти дава карта, за да си я върнеш? — обади се Томас.

— Прави си лоша шега с мен. Мисля, че е казал на Ериния Хейнс, че знам къде е скривалището на гравюрата, и после е измислил тази игра, като е смятал, че няма да успея да я реша навреме и да спася живота си.

— Нарочно ти е поставил капан? Що за приятел би сторил такова нещо?

— Хал беше доста увреден психически и ползваше дрога. Беше се настроил срещу мен. А сега Лоръл и аз се нуждаем от помощ. — Нарисувах идеален квадрат върху едно листче от чантата на Лоръл, разчертах го на четири реда и четири колони и написах в него числата. Протегнах го напред, за да го види и Ари.

— Това говори ли ти нещо?

Ари поклати глава и се обърна към Томас.

— Това е магическият квадрат на Дюрер — каза той. — Но не виждам връзката с книгата на Наум. Хал преподаваше в университета, нали?

— Преподаваше философия. Един специалист по Дюрер ни каза, че художникът е скрил името си в картината, като вероятно е използвал магическия квадрат.

По молба на Лоръл отново показах на екрана на телефона си биографията на Дюрер.

— Ето — каза тя, когато текстът излезе на екрана. — Към средата на страницата пише, че баща му е сменил фамилията си от Тюрер на Дюрер.

— Това едва ли е от значение. Дори да заменим „д“-то с „т“, да вземем числената стойност на буквите и да я съберем, включително и на малкото му име, получаваме едно, пет и девет, а имаме само две квадратчета.

Известно време разсъждавахме върху комбинациите на букви и числа. Цялото това упражнение силно ме разстрои и вече бях готов да си заскубя косите, когато Лоръл отново се обади.

— Филип Антъни не каза ли, че бащата на Дюрер се е преместил в Нюрнберг? Германец ли е бил той, или е имал друга националност?

— Не знам, чакай да проверя. — Биографията потвърди думите на Филип. — Бил е унгарец.

— А как е името му на унгарски?

— Секунда… Айтос. Това означава вратар, точно както и Тюрер.

— Това връзва ли се?

Бързо събрах числените еквиваленти на буквите.

— Без първото му име Айтос е равно на седемдесет и четири. Да опитаме. — Вкарах цифрите в празните квадрати под гравюрата, но страницата не помръдна. Бях готов да вдигна ръце от цялата работа, когато се сетих още нещо.

— Дали обаче не мислим за погрешната азбука? Дюрер може да е използвал старата латинска азбука, където няма буква за „й“.

— Интересно. Мислете и за общите корени — „Дюр“ и „Тюр“ означават врата, нали? — каза Лоръл. — Как ще напишем „врата“ на унгарски със старата латинска азбука?

— „Врата“ на унгарски е „айто“. Без буквата „й“ със старата латинска азбука това прави… тридесет и четири, константата на магическия му квадрат!

— Логично е — рече Томас. — Сега си спомням. Някъде четох, че в квадрата има осемдесет и шест различни комбинации, които дават тридесет и четири.

Спомних си предизвикателството на Филип. „Всъщност Дюрер е написал името си по осемдесет и шест различни начина, но предполагам, че няма да се справиш с по-задълбочения анализ.“ Та той направо ни беше дал отговора!

Когато набрах на телефона си три и четири в двете празни квадратчета, страницата се отмести и разкри Печата на американския Сенат. Под него видях празни квадратчета за една деветбуквена и една петбуквена дума.

Намерих в мрежата информация за печата и научих, че е бил създаден от Луис Дрека през 1866 г. По края му бяха изписани в кръг думите „Сенат на Съединените щати“. В центъра беше разположен щит с тринадесет звезди и червено-бели райета, а през него минаваше надпис с латинската фраза Е pluribus unum . Над щита беше нарисувана странна конична шапка, а под него — кръстосани римски фасции.

Латинската сентенция Е pluribus unum — „Един от много“ — беше твърде къса, за да пасне в празните квадратчета. Не ставаха нито фасциите, нито шапката. Нямахме идея какво беше намислил този път Хал.

— Двамата с Томас ти благодарим, че дойде да ни видиш — каза ми Ари. — Можеше да запазиш това в тайна и така ние никога нямаше да разберем за съдбата на гравюрата. Ценим честността ти. Да разбирам ли, че искаш да действаме заедно?