Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Ще влезеш ли за едно питие? — попита ме тя, когато я изпратих до вратата й. — Не ми се седи самичка в тази чужда стая.

— Разбира се, защо не. — Проснах се на леглото, а тя извади от барчето две шишенца скоч.

— Без лед, моля — казах. Тя ми подаде чашата и седна до мен. Извадих телефона си и започнах да свалям капака на батерията.

— Какво правиш?

— Как ни е намерил онзи шут? Това не беше съвпадение — направих всичко възможно да бъда внимателен.

— Вероятно ни следят по някакъв начин.

— Няма да позволя на тези откачалки да ме преследват до края на живота ми. — Извадих батерията и се вгледах в празното място. — По дяволите. Тук няма нищо. Помислих си, че Ериния може да ми е пъхнала някакво проследяващо устройство.

В продължение на няколко минути тя мълчаливо отпиваше от уискито си. Когато мълчанието започна да става тягостно, се обади:

— Мисля, че можеш да се съблечеш.

Макар и да изглеждаше някак хладно, преминаването от общи приказки към откровено предложение ми хареса. С удоволствие се подчиних и свалих ризата си.

— Обърни се с гръб към мен.

Очевидно се свенеше от голотата си, затова се извърнах.

— Ако предпочиташ да угасим лампата, аз нямам нищо против.

— Не, няма нужда. — Тя прокара длани под брадичката и по шията ми. Взех ръката й и я целунах нежно. Тя прошепна нещо неразбрано и свенливо се отдръпна. Това обаче само разпали страстта ми. Усетих, че се втвърдявам като скала. Тя прокара пръсти по тила ми. Напрегнатите мускули по шията и раменете ми се предадоха. Отпуснах се за първи път от много време насам.

Облегнах се леко назад. Кичурите на дългата й коса паднаха по раменете ми. Тя погали с пръсти гърба ми. Реших да я оставя да бъде активната страна. В крайна сметка всичко вървеше много добре и без моята намеса. Изведнъж гласът й ме поля със студена вода:

— Под кожата в средата на гърба ти, на най-невидимото за теб място, е имплантирано нещо. Вероятно Ериния го е поставила там, когато си бил в безсъзнание. Трябва да го извадим.

Не знам какво ме отрезви повече — осъзнаването, че милувките на Лоръл не са били прелюдия към секс, или новината, че в гърба ми има нещо.

— Напоследък тялото ти е понесло толкова наранявания, че не си и усетил тази болка.

Седнах на тоалетната чиния, а тя взе от чантичката си за маникюр ножички и пинсета, за да издърпа чуждото тяло. Усетих няколко бодвания и изведнъж всичко свърши. Тя извади нещо, което приличаше на оризово зрънце, и го пусна в дланта ми.

— Хвърли го в тоалетната и да приключваме — каза ми тя.

Извадих кърпичка и внимателно обвих зрънцето в нея. Пъхнах го в джоба на панталоните си, отидох в спалнята и облякох ризата си.

Лоръл стоеше до вратата на банята и изглеждаше разтревожена.

— Няма ли да го изхвърлиш?

— Не — отвърнах. — Имам по-добра идея.

Сивото, облачно вечерно небе притискаше жегата към земята като капак и градът приличаше на барокамера. Въздухът плачеше за свобода и копнееше за експлозии от гръмотевици и пороен дъжд. Шофьорите бърбореха в мобилните си телефони, абсолютно безразлични в охладените си автомобили, а пешеходците страдаха. Около мен имаше такава тълпа, че бе почти невъзможно да забележа преследвачите си. Сигурен бях обаче, че още ме държаха под око. Затова първата ми спирка щеше да бъде при Корин Картър.

Корин беше отраснала в Харлем, но се беше преместила на юг. В „Колумбия“ бе сред най-близките ми приятели. Беше единственият човек на света, който можеше да си позволи безнаказано да ме нарича Джони. В университета тя бе центростремителната сила, която ни държеше заедно. Когато някой рухнеше след безобразен гуляй, тя му помагаше. Ако някой спор прераснеше в опасен скандал, тя заглаждаше настръхналите пера. Накрая всички се изненадахме, когато реши да води отшелнически живот.

От домашния си офис Корин разработваше и тестваше свръхсложни системи за сигурност, които й поръчваха от различни банки и фирми от Уолстрийт. Оправяше се с интернет като истински хакер.

Сградата, в която живееше, бе монолитна жълтеникава грамада, щръкнала на ъгъла на Осмо авеню и Двадесет и трета улица. Можеше да минат дни, без Корин да разбере дали навън грее слънце, или вали дъжд. Щорите й бяха винаги спуснати. Веднъж ми каза, че разбира кога е дошла есента по включването на парното. Мисля, че никога не бе притежавала истинско зимно палто. Парадният вход на сградата се намираше на няколко крачки от метрото, откъдето тя можеше да достигне до всяка точка, която й бе нужна. От другата страна на улицата имаше ресторанти на „Дънкин Донътс“ и „Далас Барбекю“, откъдето купуваше храната си. Ядеше страшно много свински ребърца и бухтички с черешов пълнеж. Иначе беше затворена като средновековна монахиня.