Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Ако Дюрер наистина се беше подписал по осемдесет и шест различни начина, не виждах никаква надежда да открием правилния. Отново се вгледахме в „Меланхолия I“. Поровихме се в няколко уебсайта през моето блекбери и това доста ни помогна.

— Какво виждаш в горния десен ъгъл? — Изображението беше размазано и зърнисто, но достатъчно ясно, за да се виждат подробностите.

— Камбанката — отвърна Лоръл. — И магическия квадрат. Тези квадрати са измислени от китайците, нали?

— Да, но ги е имало и във Вавилон. В астрологията са използвали квадрати с по шест и седем реда. В този на Дюрер сборът от двете числа на константата — три и четири — прави седем. Ако ги умножим, получаваме дванайсет. Седем и дванайсет са най-свещените числа.

Влязох в още един сайт и прочетох текста на глас:

— „Числото седем било обожавано от месопотамците заради седемте небесни тела, които могат да се видят с просто око — Луната, Меркурий, Венера, Слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн. Питагор смятал, че седмицата е върховният символ на хармонията, а в юдаизма тя се е смятала за идеалното число на седмия ден Шабат — деня, в който се почита Бог.“

— Да не забравяме и музиката — добави Лоръл. — В гамата има седем тона.

— Точно така. Чувала си за седмото небе, нали? Това е мюсюлманската представа за върховния рай, място на абсолютна чистота. Но това не ни помага. Имаме да попълним само две квадратчета.

— Какъв е сборът от всички числени стойности в името на Дюрер? — попита Лоръл. Пресметнах стойността на всички букви и ги събрах.

— Сто тридесет и пет. За това са нужни три квадратчета, а имаме само две.

— Предполагам, няма смисъл да пробваме с константата — 34, защото в латинската азбука тези числа отговарят на буквите С и Б — вметна Лоръл.

Кимнах разсеяно. След още половин час не бяхме постигнали нищо и решихме да си вървим. Слънцето се бе скрило зад гъстите облаци и беше превърнало следобедното небе в палитра от виолетово и сиво. Жегата обаче не си отиваше. По гърба ми течаха реки от пот и се събираха във вдлъбнатинката в основата му.

Когато приближихме западния изход на парка, Лоръл спря. Две фигури бяха привлекли вниманието й. Тя се обърна към тях и аз проследих погледа й. Първият беше един сребърен Елвис. Гелосана и посребрена коса, сресана назад, посребрено лице, блестяща риза с пайети и хромирани слънчеви очила. Той се въртеше на всяка минута, издаваше напред таза си и заемаше някоя от типичните за Елвис пози. Другият актьор, който стоеше на няколко метра от него, носеше шутовски костюм — черно-златиста шапка със звънчета и черно трико с бяла яка. На всяка от гънките й бе изрисуван символът на четирите бои в картите — пика, купа, каро и спатия. Лицето му бе напълно скрито от бяла порцеланова маска. На лявата му китка личеше червена татуировка. Лоръл вдигна ръка към устните си.

— Кой е това?

— Добър въпрос. Елвис вероятно е професионален актьор. Шутът обаче сигурно е от алхимическия уебсайт.

Паркът беше претъпкан с хора, така че се чувствахме в безопасност. Изчакахме да видим какво ще направи шутът. Погледът му се премести върху пълните гърди на Лоръл и остана там. Прегърнах я, за да му дам да разбере, че тя е моя. После вдигнах ръка и му показах среден пръст.

— Да се махаме — казах. — Не ми се иска да се мотаем около този тип.

Значи станаха трима — Ериния, Шим и този шут. Те заплашваха не само мен, но и Лоръл. Единственият изход, който виждах, бе да събера поддръжници и на своя страна. Това означаваше да разкажа повече на Лоръл и да приема помощта на Томас. Освен това ми се щеше да науча какво друго знае той и това щеше да бъде идеалният предлог. Можех да ги вкарам в играта и без да издавам всичко. Флаш картата на Хал все още беше на сигурно място при Нина или поне така се надявах. Единственият друг файл се намираше на блекберито ми. Нито Ериния, нито приятелчетата й щяха да се докопат до него. Разказах на Лоръл за книгата на Наум и онова, което Томас ми разкри за нея.

— Сега разбирам защо я търсят толкова отчаяно — каза тя, след като смайването й премина. — Сигурно струва цяло състояние. Как каза, че се казва онзи мъж — Томас Закар? Вярваш ли му?

— Бил е на служба при Самюъл в Ирак. Няма по-добра препоръка от тази.

— А откъде знаеш, че просто не те лъже? Може да е всеки. Ами ако има връзки с терористите?

— Няма начин да е така. Самюъл никога не би се свързал с такъв човек. Ще ми се да се срещнете. Още едни очи ще бъдат добре дошли в разрешаването на тази загадка. Няма причина да работим един срещу друг.