Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Добре тогава. Но ако усетиш, че в него има нещо подозрително, трябва да се отдръпнеш. Не знам дали усещаш, но играта на Хал ни увлече в непознати води. Тревожа се, че се хвърляш в нови приключения, без да се замисляш.

Забележката й ме разстрои.

— Лоръл, над живота ми тегне заплаха. Виж какво стана току-що! Тези изроди просто никнат изпод земята, дори и в пълния с хора парк. От нищо не ги е страх. И как изобщо успяват да ме открият? Права си, че прибързвам. Но нямам друг избор, мамка му!

— Защо се ядосваш? Просто се грижа за теб. — Тя промуши ръка под лакътя ми. — Ще се оправим.

Апартаментът ми беше първото място, където щяха да ме търсят. Трябваше да се махна оттам. Лоръл ме изчака на ъгъла до кафене „Данте“, а аз се качих, за да си взема някои неща. Преди да вляза обаче, почаках край входа на „Кени“, за да се уверя, че не ме следят.

Когато влязох, нахвърлях в едно куфарче малко дрехи, тоалетни принадлежности и последния дневник на Самюъл. Натъпках ковчежето със съкровищата си дълбоко в гардероба му, увих го в едно одеяло и нахвърлях отгоре няколко обувки. Пъхнах в джоба си портфейла на брат си, в който имаше карти от „Американ Експрес“ и „Виза“, както и около двеста долара. Бяха ми го върнали след катастрофата.

Точно се канех да тръгвам, когато телефонът звънна.

— Миличък, в какво си се забъркал този път?

Беше Клер. Не си направи труда да се представи. Живееше с усещането, че целият свят я познава.

— Странно е, че ми се обаждаш.

— Филип ми предаде, че сте се виждали. Каза, че искаш да разговаряш с мен. Нещо за алхимията и Дюрер, така ли? Занимаваш се с много странни неща, мило.

— Просто проучвам една гравюра на Дюрер и мисля, че ще се справя и сам. Мога ли да ти се обадя по-късно, ако се наложи?

— Разбира се! Сега обаче ми стана интересно. Гониш някоя тлъста комисиона, нали? Само че не съм чувала в момента да се продават творби на Дюрер.

— Всичко винаги се продава, Клер. Знаеш това много добре. Слушай, благодаря ти, че се обади, но трябва да бягам.

Тя рязко ми затвори. Без съмнение се бе почувствала излъгана, защото не бях приел помощта й.

Обадих се на Томас и той предложи да се срещнем в стаята му в хотел „Уолдорф“. Преди да изляза, взех безценната бутилка „Бароло“ 36 36 Скъпо италианско червено вино. — Бел.прев. от 1985 година, която пазех за специални случаи. На гърба на визитката си написах едно „Благодаря!“ за Нина. Не получих отговор, когато почуках на вратата й, затова подпрях виното на изтривалката. Беше си го заслужила.

Предложих на Лоръл преди да се видим с Томас, да почакаме малко във фоайето на „Уолдорф“, за да сме сигурни, че никой не ни следи. Влязохме в хотела и се наместихме на пухкавите фотьойли.

Икономката ни Евелин беше научила английски от старите филми, така че бях израснал с образите на Кари Грант, затворен в хотел „Плаза“, Кинг Конг, увиснал от Емпайър Стейт Билдинг, и Лана Търнър, пръскаща сексапил в „Уолдорф Астория“. В младия ми мозък фантазията и реалността още не се различаваха много, затова по време на едно училищно посещение в Емпайър Стейт Билдинг бях отказал категорично да се кача на площадката на покрива, защото ме беше страх, че около мен ще се обвие гигантска космата ръка и ще ме събори от високото. Някои от най-силните ми ранни впечатления от града идваха именно от филмите. Представях си Ню Йорк изискан и бляскав като никой друг град на света и това бе една от многото причини толкова да го обичам.

Когато имахме някакъв празник, Евелин ме водеше в „Уолдорф“. За нея фоайето беше нещо като царски дворец. Обикаляхме хотела така, както други обикалят галериите и музеите. Посещенията ни винаги свършваха с обяд в ресторанта „Алеята на пауните“ — за нея салата „Уолдорф“ със захаросани орехи, а за мен нещо специално — ягодов сладкиш с шоколадов мус. Хотелът дълго се бе възстановявал от шейсетте години, когато много от прекрасните му украшения в стил ар деко били скрити под килими или зад дебели завеси. Сега дванадесетте забележителни стенописа и подовата мозайка, направена от 150 000 мраморни късчета на художника Луи Ригал, блестяха пред очите на всички. Централно място във фоайето заемаше високият стенен часовник от Световното изложение от 1893 г. в Чикаго, който още звънеше царствено на всеки петнайсет минути.

Хора пресичаха фоайето, запътени по своите си дела. Като че ли никой не ни обръщаше особено внимание. Хвърлих поглед към Лоръл. Тя се беше втренчила в кърпичката, която мачкаше в ръцете си, и явно още се боеше да не види онзи шут. Вече много й се беше струпало и новите неща, които й бях казал, вероятно й бяха дошли в повече. В краткото време, което бяхме прекарали заедно, бях почувствал към нея привличане, каквото не бях усещал отдавна. Тя ме хвана, че я гледам, и се усмихна леко.