Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Клекнах на мазния под под четвъртата кола и дробовете ми се напълниха с прах от сено. Заслушах се в тихото трополене на конете. Не можех да рискувам да се обадя по мобилния си телефон. Ако онзи ме беше проследил дотук, веднага щеше да чуе гласа ми и да разбере къде се крия. Един нов звук ме накара да застана нащрек. Сред файтоните кънтяха стъпки. Затаих дъх с надеждата, че ще тръгне в друга посока, но трополенето на ботушите му се чуваше само на две коли от мен. Хукнах, сякаш ме гонеше дяволът.

Един едър мъж с големи петна от пот под мишниците на работната си риза зяпна изумен как се стрелвам иззад каретата. Не беше шутът. Имах късмет.

Когато стигнах до Десето авеню, се огледах за него, но не го видях. Придържах се близо до витрините на малките магазинчета, за да бъда по-незабележим. Точно преди да стигна до двора на едно кафене, пълно с приказливи хора, излезли да се насладят на топлата лятна вечер, в кръста ми се заби нещо, което приличаше на дръжка на отвертка. Една ръка в черен ръкав ме сграбчи изотзад.

— Сигурен бях, че ще ни играеш номерца, Медисън.

Опитах се да се изтръгна. Той обаче ме залепи за витрината на една пекарна. Минувачите отминаваха, без да ни обръщат внимание.

— Тук ли смяташ да ме застреляш? Пред всичките тези хора?

— Не, сега ще пресечем улицата и ще идем до магазина, пред който е паркирана колата ми.

— А ако откажа?

— Стреляли ли са някога по теб?

— Не.

— По мен са стреляли. В началото не усещаш нищо. Само удар. Сякаш някой те е праснал в гърба с лопата. После почваш да чувстваш странно парене. А след това краката отказват да те държат.

— Значи когато стигнем до колата, тя ще ни чака там, така ли?

— Ериния ли? О, да. С разтворени обятия.

Преди да успея да отговоря, чух нещо като експлозия на гума. Светът около мен намали скорост. Усетих как мъжът се отдръпва. Краката ми започнаха да омекват. Облегнах се на витрината и се опитах да се задържа изправен. Чаках да усетя паренето в кръста си. В гърлото ми закъкри стон.

Една жена от най-близката маса на кафенето скочи и изпищя. Край нас наби спирачки жълто такси. Един минувач извади телефона си и започна да набира някакви цифри. Масите на кафенето се опразниха. Хората бягаха от мен. Протегнах ръка. Никой не ми протегна своята.

Тълпата се скупчи около нещо на бордюра. Сложих ръка на гърба си. Нищо необичайно. Нямаше парене, нямаше дупка, нямаше лепкаво ручейче кръв. Почувствах как краката ми позакрепват. Оттласнах се от витрината и открих, че още мога да ходя.

Първата сирена зави и в улицата нахлу пожарна. Тя спря пред кафенето, а след нея засвириха спирачките на полицейските коли. Не можах да преброя всички служебни автомобили, които пристигнаха. Промуших се през тълпата и видях надраскан с графити товарен ван, паркиран под странен ъгъл до тротоара. На паважа пред него лежеше мъж. Шортите му бяха скъсани, едната му гуменка бе паднала, а край тялото му се събираше локва кръв, която протече към краката.

Край него се образува пръстен от униформени мъже. Един от тях се наведе напред със сключени длани и започна ритмично да натиска и отпуска гърдите на падналия в опит да спаси живота му.

Погледнах към тълпата, търсейки шута, но той беше изчезнал. Ясно беше, че не е искал да си върши работата в такава близост до половината нюйоркска полиция. Известно време останах на мястото си, защото се чувствах защитен от тълпата. Но какво се беше случило? Дали инцидентът беше случайност? Или изстрелът на нападателя ми се бе отклонил, беше рикоширал във вана и бе причинил нещастието?

Тълпата започна да се разпръсква, след като две ченгета се приближиха и ни наредиха да се отдръпнем. Отново се огледах за шута и се качих в едно такси, което стоеше в задръстването. Сблъсъкът, който ме бе спасил, ми навя мисли за собствената ми катастрофа. Бях напълно изтощен, но острата паника не ми позволяваше да се отпусна. Усещах, че губя контрол върху себе си, и се изплаших, че повече няма да мога да се справям с кашата, в която ме бе забъркал Хал. Имах нужда от помощ. Близо до гара „Пенсилвания“ старият ми познат Рапунцел държеше камион-закусвалня. Надявах се там да намеря поне временно убежище.

Рапунцел бе спечелил прякора си, защото косата му винаги бе подстригана много късо, с изключение на един рус кичур отзад, който стигаше чак до задника му. Не беше и чувал за приказката за дългокосата принцеса, но когато научи, че Рапунцел е женско име, го съкрати на Рап. Работеше на това място вече повече от десет години. През това време бе сменял местоположението на офисите си, но не и самия бизнес. Беше причинил смъртта на няколко общи познати и бе продал на някакъв човек толкова нечист наркотик, че нещастникът попадна в болница.