Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Гледката на надгробните паметници ми напомни, че не ми е останал нито един жив роднина. След смъртта на Самюъл най-близкият ми човек си оставаше Евелин. Отдавна трябваше да отида да я видя. Тя беше само около петдесетгодишна, но артритът й се беше влошил дотолкова, че се нуждаеше от специални грижи. Беше дошла да работи за нас няколко седмици след четвъртия ми рожден ден. Цяло чудо беше, че Самюъл бе издържал толкова дълго без помощ. На един такъв самовглъбен възрастен мъж със склонност към тишината и спокойствието едва ли му е било лесно с едно палаво момченце. Произходът на Евелин си оставаше тайна за мен, защото тя отказваше да говори за младостта си в Близкия изток. Децата са свръхчувствителни към тайните, които пазят от тях, но някак винаги съм знаел, че въпросите за младостта й или за причините, поради които е напуснала страната си, са строго забранени.

Когато бях в основното училище, тя всяка сутрин грижливо ми увиваше във восъчна хартия приготвен от нея обяд и го слагаше в запазена от магазина торбичка. Пъхаше го в раницата ми и изминаваше с мен петте пресечки до училището. Когато пораснах, започнах да се дразня от това. Тя винаги се обличаше в черно и пърхаше около раменете ми като огромен гарван, без да ме изпуска и за миг от погледа си. Дори през зимата, която тя мразеше, си слагаше огромните галоши и тръгваше редом с мен, като през целия път мрънкаше колко бил хлъзгав ледът и колко дълбоки — снежните преспи. Не можех да понеса разликата между нея и майките на другите деца и правех всичко възможно да се отърва от това досадно присъствие, но въпреки кротката си природа, тя никога не ми позволяваше да я пропъдя.

Чак когато станах гимназист разбрах колко е важна за мен. С нея ми беше най-невъзможно да се видя след смъртта на Самюъл.

Извитата пътека ме отведе до няколко големи гробници. Само тези бяха достатъчно просторни, за да послужат за скривалища. Приличаха на миниатюрни дворци и стояха гордо покрай алеята. Две привлякоха вниманието ми, но имената на тях бяха други — Гарет Сторм и Стивън Сторм. Последният дом на Гарет беше сложна готическа постройка с филигранна порта от ковано желязо и островръх покрив, ограден с копия и увенчан с кръст.

Търсех гроба на Мина, като следях за имената Вандерлин и Янсен — моминската й фамилия. След петнайсет минути обаче не бях намерил нищо. На един от най-големите мавзолеи, който беше построен от обветрен пясъчник с цвета на млечен шоколад и покрит с мъх, нямаше никакво име. Вратата му бе залостена с ръждясал катинар. Ако Мина бе пожелала гробница, тя щеше да бъде точно такава. Пристъпих напред, за да видя дали е била отваряна наскоро.

— Ей, ти там!

Някакъв мъж тръгна към мен с големи крачки. Носеше черна кожена жилетка, дънки и сатенена риза. Около врата му подрънкваха дебели златни ланци.

— Господине, нямате право да стоите тук — каза ми той.

— Мислех, че това е обществено гробище. Портата беше широко отворена.

— Не четете ли табелите? Там пише, че ви трябва специално позволение от гробищната управа. Влизането е само със специална уговорка.

— Съжалявам. Пралеля ми почина наскоро, докато бях в чужбина. Би трябвало да е погребана тук.

— Разбирам. — Той присви очи, сякаш ми вземаше мярка. — Каква е тайната й?

— Моля?

— Тайната на дълголетието й. Хората плащат огромни пари за такива неща.

Явно се шегуваше за моя сметка. Зачаках коронната смешка.

— За последно тук е бил погребан човек през 1836 година. Това прави леля ви една зряла дама на сто шейсет и седем години. Силно се надявам за ваше добро да носите гените й. — Той избухна в смях.

— Значи са ме упътили погрешно.

В ъгълчетата на очите му блеснаха сълзи, но не от скръб.

— Към „Троицата“ ли ви насочиха?

— Да, точно така.

— Идете в колумбария. Това е последното гробище в Манхатън, където още се погребват хора, но сега вече всички ги кремират. Вероятно там ще намерите останките на леля си.

Нишата в колумбария би била твърде малка, за да може да укрие нещо значително, но все пак щях да проверя. Може би Хал беше оставил там някаква бележка или други указания.

Дежурната пазачка на колумбария ми каза, че дори и за това място ми трябвала специална уговорка. Когато й обясних, че трябва да напусна Ню Йорк още този следобед, тя омекна.

— Как се казва?

— Янсен.

Тя набра няколко думи на компютъра, погледна екрана и поклати глава.

— Нямаме записана Янсен. Може би е в гробището, но не и в колумбария.